Кеслър затвори очи и си представи как в деня на изстрелването закусват с Джоунс с традиционната пържола и яйца в сградата на командно-контролния пункт, преди да чуят сводката за времето. Два часа и трийсет минути преди старта ще дойде време да облекат костюмите, да напуснат сградата на ККП и да тръгнат към стартовата площадка. След като пристигнат в бялата стая в края на ръкава, който води към космическия кораб, персоналът в стаята ще им помогне да влязат в кораба, където ще проверят връзката въздух-земя с Центъра за управление на старта в „Кенеди“ и с Центъра за управление на полета в Хюстън. После ще затворят люка на „Лайтнинг“.

Господи, примоли се той, моля те, помогни ми да не оплескам нещата този път.

Кеслър се обърна и тръгна към квартирата си. Разполагаше с още два часа почивка преди насрочената за по-късно тази сутрин пресконференция.

На километър и половина от него капитан Клейтън „Текс“ Джоунс приближи сградата за монтаж на корабите, търсейки Кеслър. Първоначално построена за сглобяването на ракетата „Сатурн V“ за полет до Луната и наречена сграда за вертикален монтаж, навремето тя беше най-голямата в света. Разположена бе на площ над три хектара с вместимост 43 000 кубически метра. Можеше да устои на ветрове със скорост до 125 възела и предпазваше корабите от темпераментния климат във Флорида.

Гигантските мостови кранове повдигнаха от пода космическия кораб „Атлантис“. Те щяха да поставят 68-тонното му туловище върху 50-метровия ръждясал външен резервоар. Мръсният му грунд контрастираше със свежия бял цвят на стартовите ракети с твърдо гориво и лъскавия космически кораб, но в НАСА бяха решили отдавна — още след втория полет на совалката — да не боядисват резервоарите за еднократна употреба. По този начин спестяваха на данъкоплатците 15 000 долара, а самият резервоар олекваше с около 270 кг.

Цялостното сглобяване на совалката ставаше върху една от подвижните пускови платформи.

Джоунс се загледа в исполинския монтажен цех. Извънредно точните мостови кранове бяха пренесли „Атлантис“ — във вертикално положение — на сантиметри от външния резервоар. Техниците сега работеха усърдно, прикрепвайки кораба.

Херкулесовските усилия при подготовката на совалката за излитане винаги го хипнотизираха. Беше наблюдавал с часове подготовката на „Лайтнинг“. Гореше от нетърпение да се понесе с нея към космоса.

Военновъздушна база „Ендруз“, Мериленд

В малката задна тоалетна на „Боинг 707“ Томас Х. Пруит почувства нова конвулсия и не смогна да се удържи повече. Наведе лице над бидето и повърна. В миналото усещаше гадене само в редките случаи, когато някоя криза го принуждаваше да пътува с изтребител на ВВС до „горещите точки“, но щом проблемите му с храносмилането се влошиха, Пруит разбра, че не може да понася дори полетите с пътнически самолети.

— Да тръгваме, Том. Лимузината чака.

Шефът на отдел „Европа“ Роланд Хигинс задумка припряно по вратата на тоалетната. Хигинс просто гореше от нетърпение да се върне в канцеларията след южноамериканската обиколка, чиято цел беше да се запознае на място с повечето от агентурните станции в Западното полукълбо. След преждевременното пенсиониране на предишния началник на „Западно полукълбо“ Пруит го заместваше и същевременно търсеше титуляр, но след неколкомесечно безуспешно търсене на подходящ човек реши да даде шанс на своя по-млад, амбициозен и много самоуверен шеф на отдел „Европа“ да ръководи и двата отдела.

— Секунда само.

Последната им спирка беше Френска Гвиана. Не много важно място в списъка на Пруит, но Хигинс настоя да посети всички станции. Не че се очакваха кой знае какви изненади — в крайна сметка Пруит винаги поддържаше много тесен контакт с хората си, — но Хигинс твърдеше, че една среща лице в лице е най-добрият начин да имат нормални отношения с отдалечените станции.

Пруит пусна кранчето над малката мивка и наплиска лицето си със студена вода. Пое дълбоко дъх и се загледа в огледалото. Не много приятна гледка, реши той и се намръщи. Кръговете под кръвясалите му очи и разрошената коса не отиваха на човек с неговото положение. Двуседмичното непрекъснато пътуване несъмнено беше изтощило петдесетгодишното му тяло. Вече не съм млад чаровник, помисли си той. Преди десет години щеше вече да бъде в онази лимузина на път за главната квартира на ЦРУ.

Пруит изсуши лицето си с книжна салфетка, извади гребен от джоба и среса назад кестенявата си оредяваща коса, което направи челото му още по-полегато и малко по-квадратно, но му придаде също и по-изискан вид. Или поне така го беше уверила секретарката му Тами. На неговата възраст вече не го трогваха ласкателствата на младите хора от другия пол. Признаваше, че е запазил някои привлекателни черти от младостта си, особено едрото телосложение, което му беше дало право да определя срещи на кажи-речи всяко момиче като капитан на училищния отбор по борба, а пълните устни, които прерастваха в квадратна челюст — челюстта на баща му, — му придаваха някаква грубовата сърдечност.

Изплакна устата си няколко пъти, оправи вратовръзката и спусна ръкавите на все още бялата си риза. Усмихна се. След едно десетилетие стомашни проблеми Пруит се научи да повръща, без да цапа ризата или вратовръзката си. Трябваха му само няколко минути в тоалетната и излизаше оттам чисто нов.

Отключи вратата, отвори я и видя своя подчинен да затваря куфарчето си. Хигинс беше към метър и осемдесет, няколко сантиметра по-нисък от Пруит. Имаше безупречен вид в двуредния си костюм, който отиваше на бледото му лице и грижливо подрязаните мустаци.

— Трябва да отидеш на лекар — каза Хигинс, докато вървеше по коридорчето към предната част на самолета.

Пруит се намръщи, грабна куфарчето и палтото си и го последва.

— Докторите не разбират нищо.

Хигинс поклати глава, докато слизаха по стълбата към лимузината, която чакаше да ги откара в Ленгли.

5.

Ленгли, Вирджиния

Пруит остави куфарчето си върху голямото бюро и се запъти към своя минибар. Секретарката му винаги поддържаше хладилничето заредено с любимото питие на Пруит: мляко. Той пиеше с литри от него като лек срещу язвата. Отвори хладилника и се усмихна, като видя две нови картонени кутии: едната с обикновено мляко, другата с обезмаслено. Грабна опаковката с обикновеното и погледна за всеки случай срока за годност. Доволен, отвори кутията и пийна две големи глътки.

Пруит разхлаби вратовръзката си, върна се до бюрото и се отпусна във въртящия се кожен стол. Той принадлежеше на предишния му началник, бившия шеф на тайните служби, убит преди няколко години по време на работа. Пруит тогава беше началник на отдел „Западно полукълбо“. Директорът на ЦРУ го помоли да поеме поста, докато управлението намери заместник, но след няколко успешни месеца превърна временното му назначение в постоянно.

В десния ъгъл на бюрото си забеляза кутийка, увита в хартия за подаръци. Пруит погледна календара и се усмихна. Беше пропуснал собствения си рожден ден. Сви рамене и вдигна кутията. Разтърси я два пъти като любопитен малчуган, но не можа да разбере какво има вътре. Разгъна червената опаковка и я отвори.

Пруит се усмихна през сълзи. Извади прозрачно преспапие. Вътре имаше цветна снимка на братовото му семейство — единствените близки на Пруит освен двете му деца. Всички по-възрастни роднини отдавна бяха починали, а работата никога не му даде възможност да завърже ново запознанство, след като жена му го напусна преди близо две десетилетия. Двете деца така и не го видяха повече — бяха отгледани от майка си и пастрока им, а Пруит беше останал доста встрани. Така е може би по-добре, размишляваше той, докато въртеше в ръцете си квадратното парче плексиглас. Винаги беше някъде по служба и на практика не би могъл да им отдели време. Така е по-добре за теб, Том… но дали е така? Това положително беше цената, която беше платил за сегашното си положение. Пийна още една глътка мляко и се замисли дали голямата му саможертва реално имаше някакво значение. Дали неговият принос в управлението компенсираше факта, че собствените му деца — неговата плът и кръв — всъщност са му чужди хора, живеещи чак на Западното крайбрежие? Бъди снизходителен към себе си, Том! — помисли си той. Ти реши това много отдавна. Твърде късно е да се върнеш.