както на парад.

И вървят, крещят,

и крещят, вървят.

Просто да ти спре

в гърлото дъхът!

Викат: «Ний сме тук

истински царе.

Ще ни паднеш ти,

доще ден да мреш!

Ще оскубем ний

твоя лих перчем.

Ти бе кучи син,

кара ни да мрем,

с кръв да вдигнем град

ни накара ти

и се облажи

със болярите.

И затуй да знай

всеки дом и праг —

ний ще дойдем пак.

Ний ще дойдем пак!

Този град е наш,

наша кръв и пот.

Ще живее тук

само прост народ.»

Млъкна царят наш,

Петър наш немей.

А от него пот

като град се лей.

Слушайте, слушайте,

то се знай, харни сте

вие люде —

па било снежец, било

виелици люти.

С една дума,

бива ви!

Да ми сипнехте

купа бира вий!

То човешкият език

не е птичи.

Славен сте ми вий

измислили

обичай!

Топове гърмят,

камбани реват.

Вий навярно се досещате

какво става.

Рози — нямат чет.

Макове безчет.

Ех, погребват Петър

с голям рев.

И дали за туй,

че ридаха там

кой от срама кумова,

а кой и без срам —

но от този ден

двеста годин, брат,

глупави царе

гледа Питерград.

Двеста годин, брат,

все тоз стон нечут:

«Ний ще дойдем пак

зарад своя труд.

А дворяните,

лицемерите

с по едно въже —

на фенерите!»

Подир двеста годин

в октомврийски сняг

закипя Нева

от бряг, та до бряг.

Призори търчат

и се чудят вси:

там на всеки стълб

знатен туз виси!

Ой ти, лют народ!

Ой ти, Питерград!

Но защо ли пак

топове гърмят?

Зад морето — гръм.

Зад града — гърмеж.

Разбери го ти,

душо, както щеш!

Работи безчет

случиха се там.

Пея ви за тях,

както аз си знам.

Душо радостна,

весели се ти!

Дай съветска власт

на мужиците!

Офицерчето,

подпоручика,

го претрепаха

вчера в ГубЧеКа.

Викна «Яблоко»,

канара матрос:

«Чака ви пердах

по-голям от тоз!»

Лазят из Украйна

белолапите.

Чува нашият мужик

лоши работи.

Той е дал сърце

на Съветите.

Но прииждат в строй

пак проклетите.

И го мразят те

кръвно с гняв голям.

И Деникин с тях,

и Врангел там.

И сдушил се с тях

от Сибирско чак,

вълчи отряди

праща им Колчак.

Ах, рибки мои,

дребни костички!

Малчугани селски мои

още простички!

Няма да ви купят с грош

вас душманите!

Тръгнахте вий до един

с партизаните.

Все червени щикове

из полетата.

И бащите — там,

и — синчетата!

За едно се бий

тая ми войска:

да добий земя,

да оре така.

Че да звънва ръж,

че клас да даде

и колаче с точено

всеки да яде.

Как да не намразиш

мутрицата вражеска!?

Хей, разпели се на Дон —

песен, но не нашенска:

«Плават параходи

край пристанище.

С комунисти ще гостим

шараните.»

Ние пък за тях:

«Де се навирате?

Ще ви спипа ВеЧеКа —