Нямаше да стане.

Той поклати тъжно глава.

— Никъде не мога да ходя — оплака се той. — Те така ми казаха. Мълчание.

— Адам — обади се Пепър малко притеснено. — Какво точно стана снощи?

Адам сви рамене.

— Ами разни работи. Няма значение — отвърна той. — То все така става. Ти само се опитваш да помогнеш, а пък после хората си мислят, че си убил някого ли, що ли…

Пак мълчание — Ония съзерцаваха поваления си вожд.

— И според тебе кога ще те пуснат? — обади се Пепър.

— Има да минат сума ти години дотогава. Години и години и още години. Като ме пуснат, вече ще съм старчок.

— Ами утре? — предложи Уенслидейл. Адам се развесели.

— О, утре става — заяви той. — Дотогава вече ще са забравили. Ще видите. Вечно забравят — и той ги погледна: дрипав Наполеон, чиито връзки на обувките се влачеха по земята, пратен в изгнание на Елба, цяла потънала в рози. — Вие вървете — той се изсмя глухо. — Не се притеснявайте за мен. Ще се оправя. Хайде, до утре.

Ония се поколебаха. Верността беше велико нещо, но никой заместник-командир не бива да бъде принуждаван да избира между своя командир и цирк със слонове. Тръгнаха.

Слънцето продължаваше да грее. Дроздът продължаваше да пее. Кучето вдигна лапи от господаря си и погна една пеперуда из тревата край плета. Това беше сериозен, солиден плет, през който беше невъзможно да се провреш, от гъсти, добре подкастрени храсти. Този плет беше стар познайник на Адам. Зад него се простираха открити поля и чудесни кални канавки, и недозрели плодове, и разлютени, ала бавноподвижни собственици на плодни дръвчета, и циркове, и поточета, които можеш да заприщиш с бент, и стени и дървета, просто създадени за катерене…

Но нямаше начин да се промъкнеш през плета.

Адам се замисли.

— Куче — подвикна той строго, — махай се от този плет, щото, ако се провреш през него, ще трябва да хукна да те гоня и ще се наложи да изляза от градината, а ми е забранено. Но ще ми се наложи…, ако вземеш, че ми избягаш.

Кучето заподскача възбудено нагоре-надолу и замря на място.

Адам се огледа предпазливо наоколо. После още по-предпазливо се огледа нагоре и надолу. А после — навътре.

И тогава…

Сега в плета вече имаше голяма дупка — точно колкото куче да прескочи през нея и момче да се промъкне подире му. И си я беше имало открай време.

Адам намигна на Кучето.

Кучето прескочи през дупката. И с ясен, силен и отчетлив вик:

— Куче, ах, ти, лошо куче! Спри! Връщай се обратно! — Адам се промъкна подире му.

Нещичко му подсказваше, че нещо свършва. Не точно светът. Само лятото. Щеше да има и други лета, но това лято вече нямаше да се повтори. Никога.

Значи най-добре да го изживее възможно най-хубаво.

Спря сред нивата. Някой беше запалил нещо. Погледна виещия се над комина на Джасмин котидж бял дим и замря. И се вслуша.

Адам можеше да чува разни неща, които другите хора пропускаха.

Чу смях.

Не беше кикот на вещица; беше приглушеният, земен смях на човек, който знае много повече, отколкото би било добре за него.

Белият дим се виеше и кълбеше над комина. За частица от секундата Адам видя как димът изрисува красиво женско лице. Лице, което по Земята не бяха виждали от триста години.

Агнес Нътър му намигна.

Летният ветрец разсея дима; лицето изчезна, смехът заглъхна.

Адам се ухили и отново побягна.

Малко по-нататък, в една ливада отвъд поточе, момчето настигна мокрото, изкаляно куче.

— Лошо Куче! — скара му се Адам и го почеса зад ушите. Кучето залая в екстаз.

Адам погледна нагоре. Над него се беше надвесило старо ябълково дърво с дебел, разкривен ствол. Сигурно си растеше там още от зората на времето. Клоните му тегнеха от ябълки — дребни, зелени, зрели-недозрели.

Със скоростта на нападаща кобра момчето се озова горе на дървото. Секунди по-късно вече беше на земята с препълнени джобове и шумно гризеше кисела, безупречна ябълка.

— Хей, ти! Хлапак! — подвикна изотзад грубиянски глас. — Ти си онзи, Адам Йънг! Виждам те! Ще кажа на баща ти, да знаеш — ще му кажа и още как!

Нямаше начин конското евангелие да му се размине, мислеше си Адам, докато търчеше редом с Кучето с джобове, натъпкани с крадени ябълки.

Никога не му се разминаваше. Но щеше да е чак довечера.

А до довечера имаше много-много време.

Той метна огризката от ябълката горе-долу натам, откъдето идваше преследвачът му, и бръкна в джоба си за друга.

И без това не разбираше защо хората вдигат такава патардия, дето някой им ядял тъпите ябълки, но без тая патардия животът щеше да е къде-къде по-малко забавен. И според Адам не съществуваше ябълка, дето да не си струва белята, която си навличаш, задето си я изял.

Искате ли да си представите бъдещето — представете си едно момче и кучето му, и приятелите му. И едно лято, което никога не свършва.

И искате ли да си представите бъдещето, представете си ботуш… не, кец, на който му се влачат връзките, подритващ камъче; представете си пръчка, която става да ръчкаш разни интересни неща и да я хвърляш на кучето, което може да реши да ти я донесе, а може и да не реши; представете си фалшиво подсвиркване с уста, което направо разказва играта на някое популярно парче без късмет; представете си фигура — наполовина ангел, наполовина дявол и изцяло човек… Която се влачи безгрижно към Тадфийлд… во веки веков.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1348

Издание:

„Добри поличби. Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица“. 2000. Изд. Прозорец, София. Превод: [от англ.] Светлана Комогорова-Комо [Good Omens: The Nice and Accurate Prophecies of Agnes Nutter, Witch / Terry PRATCHETT, Neil GAIMAN (1990)]. Формат: 20 см. Страници: 416. Цена: 8.90 лв. ISBN: 954-733-130-2.