На кухненската маса имаше въглен с формата на груб четириъгълник, подвързан с кожа. Успя да различи на овъглената корица само думите „Пра и и ак“. Колко променяше всичко един-единствен ден, помисли си той. Превръща те от съвършения справочник в най-прост брикет.

Ама чакай сега. Как точно се бяха сдобили с нея? Спомняше си някакъв мъж, който вонеше на дим и дори и на тъмно носеше слънчеви очила. Пък имаше и разни други работи, всичките наведнъж… момчета с колелета… гадно бръмчене… дребничко, мърляво личице с втренчен поглед… Всичко това се мотлявеше в ума му — не точно забравено, но завинаги увиснало на ръба на паметта, спомен за неща, които не са се случили72.

Как така?

Седеше и се взираше в стената, докато едно почукване по вратата не го върна обратно на земята.

На прага стоеше спретнат завързак, издокаран в черен шлифер. Държеше картонен кашон. Той се усмихна лъчезарно на Нют.

— Господин… — той погледна листчето, което държеше в ръка — Пълзифър?

— Пълсифър — поправи го Нют. — С твърдо „с“.

— Много извинявайте — рече човекът. — Виждал съм го само написано. Хм. Добре значи. Излиза, че това тук е за вас и за госпожа Пълсифър.

Нют го изгледа като ударен.

— Няма госпожа Пълсифър — обясни той хладно.

Човекът сне бомбето си.

— О, ужасно съжалявам — рече той.

— Исках да кажа, че… е, да де, майка ми се казва така — сети се Нют. — Само че тя не е умряла, просто е в Доркинг. Не съм женен.

— Странна работа. Писмото е… ъ-ъ… съвсем точно адресирано.

— Вие кой сте? — попита Нют. Беше само по панталони, а на прага беше хладничко.

Мъжът закрепи непохватно кашона и измъкна от вътрешния си джоб визитка. Подаде я на Нют.

На визитката пишеше:

— Да? — рече Нют учтиво. — И с какво мога да ви бъда полезен, господин Бадикоум?

— Можете да ме пуснете вътре — отвърна господин Бадикоум.

— Да не би да ми носите призовка или нещо такова? — попита Нют. Събитията от снощи висяха в паметта му като облак и постоянно се променяха, стореше ли му се, че успява да различи някаква картина, но смътно си спомняше, че е повредил разни неща, и очакваше да го сполети възмездие под някаква форма.

— Не — господин Бадикоум като че лекичко се пообиди. — За това си имаме съответните хора.

Той мина покрай Нют и постави кашона на масата.

— Честно да си кажа — продължи той, — на всички ни това е много интересно. Господин Почудоу замалко да дойде сам, но напоследък пътуването не му понася особено добре.

— Вижте — рече Нют. — Наистина нямам ни най-малка представа за какво говорите.

— Това — господин Бадикоум му посочи кашона и се ухили досущ като Азирафел преди опит за фокус — е за вас. Някой е искал да го получите. Много подробно са обяснили.

— Подарък? — предположи Нют. Огледа предпазливо облепения с тиксо картон, после затърси из кухненското чекмедже остър нож.

— Според мен е по-скоро наследство — обясни господин Бадикоум. — Нали разбирате, от триста години е при нас. Съжалявам. Нещо нередно ли казах? За това трябваше да си трайкам.

— Какво, по дяволите, става тук? — тросна се Нют, но едно смразяващо подозрение беше започнало да се прокрадва в душата му. Засмука раната.

— Историята е много шашава… нещо против да поседна?… и, разбира се, аз не знам всичките подробности, защото влязох във фирмата едва преди петнайсет години, но…

… била някаква много малка адвокатска фирма. Кашона доставили във фирмата много внимателно; Беснейш, Почудоу, както и двамата Граби, да не говорим за господин Бадикоум, предстояло да се появят далеч-далеч в бъдещето. Мизерстващият чиновник, приел доставката, много се изненадал, като намерил писмо, адресирано до самия него, вързано с канап върху кашона.

То съдържало определени инструкции и пет интересни факта от историята за предстоящите десет години, които, ако един енергичен младеж ги използва както трябва, биха му осигурили достатъчно финанси, за да изгради много успешна адвокатска кариера.

Трябвало само да уреди някой да се грижи за кашона повече от триста години време, а после кашонът да бъде доставен на този и този адрес…

— … макар че с течение на вековете фирмата много пъти е минавала от едни ръце в други — завърши господин Бадикоум. — Но кашонът така или иначе винаги е бил част от имуществото.

— Въобще не съм предполагал, че и през седемнайсти век са произвеждали бебешки храни „Хайнц“ — учуди се Нют.

— Това беше просто за да не се повреди случайно в колата — обясни господин Бадикоум.

— И през всичките тези години никой не го е отварял?

— Според мен е бил отварян два пъти — обясни господин Бадикоум. — През 1757 г. от господин Джордж Кранби и през 1928 г. от господин Артър Почудоу, баща на настоящия господин Почудоу. — Той се прокашля. — Очевидно господин Кранби е намерил писмо…

— … адресирано до самия него — довърши Нют.

Господин Бадикоум припряно се облегна назад.

— Ей Богу! Как познахте?

— Мисля, че стилът ми е познат — отвърна мрачно Нют. — И какво се е случило с тях?

— Чували ли сте за това и преди? — подозрително попита господин Бадикоум.

— Не чак толкова подробно. Нали не са експлодирали?

— Ами… вярват, че господин Кранби е получил сърдечен пристъп. А господин Почудоу страшно пребледнял и, доколкото разбирам, прибрал писмото обратно в плика и дал много строги наставления, докато е жив, да не отварят повторно кутията. Казал, че който и да я отвори, ще бъде уволнен без никакви препоръки.

— Страховита заплаха — подметна ехидно Нют.

— През 1928 г. си е била точно такава. Както и да е, писмата им са в кутията.

Нют разтвори картона.

Вътре имаше малко, обковано с желязо ковчеже. Ключалка нямаше.

— Давайте, вдигнете капака — развълнувано го подкани господин Бадикоум. — Трябва да ви кажа, че страшно ми се иска да разбера какво има вътре. В офиса залагахме…

— Знаете ли какво — предложи щедро Нют, — аз ще сложа кафе, а вие отворете ковчежето.

— Аз?! Би ли било уместно?

— Не виждам защо не. — Нют огледа тенджерите, закачени над печката. Едната беше достатъчно голяма за онова, което си беше наумил.

— Давайте — рече той. — Смело! Аз нямам нищо против. Вие… мога да ви упълномощя като свой адвокат или каквото щете там.

Господин Бадикоум свали сакото си.

— Е — рече той и потри ръце, — щом така казвате… ще има да разказвам на внуците си.

Нют взе тенджерата и положи леко длан върху дръжката на вратата.

— Надявам се — рече той.

— Хайде.

Нют чу слабо „скръц“.

— Какво има вътре? — попита той.

— Две отворени писма… о, и трето… адресирано до…

Нют чу как восъчният печат се пукна, а после нещо издрънча върху масата. После се чу ахване, един стол изтрополи, а след това по коридора се разнесоха тичащи стъпки. После моторът на някаква кола рязко забуботи и го форсираха надолу по алеята.

Нют смъкна тенджерата от главата си и се изниза иззад вратата.

Вдигна писмото и съвсем не бе стопроцентово изненадан от това, че е адресирано до господин Бадикоум. Разгъна листа.

Писмото гласеше:

Нют погледна останалите две писма. Върху хрущящия лист, адресиран до Джордж Кранби, пишеше: „Махъш си лапите крадъливи, господинъ Кранби. Мъного добре знамъ какъ измами Въдовицата Плашкинъ миналиа Архангеловденъ ти, клюштавъ дъртъ пергишо, детъ бъркашъ въ меда.“

Нют се зачуди какво ли значеше това, че бъркал в меда. Бас държеше, че не е искала да каже, че е бил сладокусник. Писмото, очаквало любопитния Почудоу, гласеше: