Но тогава нещо изпълзя от слушалката. Нещо много голямо и много сърдито.

Приличаше малко на личинка. Огромна сърдита личинка, направена от хиляди и хиляди дребни личинки, които всичките се гърчеха и пищяха, милиони устица на личинки, които се отваряха и затваряха бясно и всичките до едно крещяха „Кроули“.

То престана да пищи. Залитна сляпо — като че се опитваше да разбере къде е попаднало.

И се разпадна.

Нещото се разпадна на хиляди и хиляди гърчещи се сиви личинки. Те заляха килима, бюрата, Лиса Мороу и деветимата й колеги, навряха се в устите им, в ноздрите им, в дробовете им; заровиха се в плътта, в очите, в мозъците, в ума, като едновременно с това се размножаваха като подивели, изпълваха стаята с трупаща се каша от гърчеща се плът и лепкава пихтия. Всичко това започна да се стича, да се съсирва в едно огромно цяло, което изпълваше стаята от пода до тавана и меко пулсираше.

Сред масата от плът се отвори уста — за всяка от не точно устните бяха залепнали влакна от нещо мокро и лепкаво — и Хастур произнесе:

— Имах нужда от това.

Прекарването на половин час в капана на телефонния секретар с единствена компания съобщението на Азирафел не беше направило нрава му по-добър.

Нито пък перспективата да му се налага да докладва в Ада и да обяснява защо не се е върнал преди половин час и още по-важно защо Кроули не е с него.

Провалите не му бяха слабост.

Плюсът обаче беше, че поне знаеше какво съобщение е оставил Азирафел. И това знание вероятно щеше да откупи продължаването на неговото съществувание.

Пък и без това, размишляваше той, като ще се налага да се изправи пред възможния гняв на Мрачния съвет, поне нямаше да е на гладен стомах.

Стаята се изпълни с плътен дим с миризма на сяра. Когато димът се разнесе, Хастур го нямаше. В стаята не беше останало нищо освен десет скелета, оглозгани до шушка, и няколко локви стопена пластмаса тук-таме с някое лъскаво парченце метал, което някога може и да е било част от телефон. Да си била зъботехничка, щеше да е много по-добре.

Но да погледнем откъм светлата страна — всичко това само доказва, че злото съдържа в себе си семената на собственото си унищожение. Точно сега из цялата страна хора, които щяха да се изнервят и ядосат само още мъничко, защото са ги извадили от хубавата вана или пък не са им произнесли правилно името, вместо това се чувстваха необезпокоявани и в мир със света. В резултат на акцията на Хастур вълна от нискостепенна доброта плъзна отявлено сред народонаселението и милиони хора, които в крайна сметка щяха да пострадат от леки душевни охлузвания, всъщност не пострадаха. Така че всичко си беше наред.

Колата нямаше да я познаете. Надали имаше и сантиметър по нея, дето да не е нащърбен. И двата фара бяха строшени. Капаците на джантите отдавна ги нямаше. Приличаше на ветеран от стотина убийствени дербита.

Тротоарите бяха лоши. Пешеходният подлез — още по-зле. Най-гадното беше прекосяването на река Темза. Поне предвидливо се беше сетил да затвори всичките прозорци.

И все пак той се намираше тук и сега.

След неколкостотин метра щеше да излезе на шосе M40 — сравнително чист път до Оксфордшър. Имаше една-единствена пречка: между него и открития път се намираше M25. Пищяща, сияйна лента от болка и тъмна светлина63.

Цветът, който се плисва на изблици отвъд очите ви, отвъд болката точно преди да умрете, е инфрачерно… Одегра. Нищо не може да я прекоси и да оцелее.

Във всеки случай нищо смъртно. Ала не беше сигурен какво би причинила на един демон. Не можеше да го убие, но никак нямаше да е приятно.

Полицията беше блокирала входа на надлеза отпред. Изгорели останки — някои все още горяха — свидетелстваха за участта на предишните коли, на които се бе наложило да минат по надлеза над тъмното шосе.

Полицията не изглеждаше щастлива.

Кроули превключи на втора и натисна газта.

Мина през блокажа с шейсет. Това беше лесното.

Навсякъде по света са регистрирани случаи на спонтанно самозапалване на хора. В един миг някой най-радостно си пухти през живота и в следващия — тъжна снимка на купчинка пепел и самотни, тайнствено неовъглили се ръка или крак. Случаите на спонтанно самозапалване на превозни средства не са чак дотам добре документирани.

Каквито и да са статистическите данни по въпроса, те току-що се увеличиха с една бройка.

Кожената тапицерия започна да дими. Забил поглед право напред, Кроули заопипва с лявата си ръка седалката за „Правите и акуратни предсказания“ на Агнес Нътър и ги премести на сигурно място в скута си. Щеше му се да беше предрекла и това64.

После пламъците погълнаха колата.

Трябваше да продължи да кара.

От другата страна на надлеза полицаите пак бяха блокирали пътя и отклоняваха колите, опитващи се да влязат в Лондон. Хилеха се на някаква история, която току-що бяха разказали по радиото: че едно ченге на мотоциклет спряло открадната полицейска кола и що да види — шофьорът бил едър октопод.

Някои полицейски отряди биха повярвали на какво ли не. Но не и столичната полиция. Столичната беше най-яката, най-цинично прагматичната, най-твърдоглаво земната полицейска сила в цяла Великобритания.

За да шашнеш ченгетата от столичната, беше нужно нещо наистина сериозно.

Например огромна очукана кола, която представлява ни повече, ни по-малко огнена топка, пламтяща, ревяща, изкорубена бричка от Ада, карана от ухилен психар с тъмни очила, седнал сред пламъците; подире й да се стеле гъст черен дим и тя да приижда право към тях в проливния дъжд и вятър със сто и трийсет километра в час.

Това задължително би ги шашнало.

Кариерата беше спокойният център на един бурен свят.

Гръмотевиците горе в небето не просто тътнеха — те разцепваха въздуха на две.

— Ще дойдат още мои приятели — повтори Адам. — Скоро ще пристигнат и тогава ще можем да се захванем на сериозно.

Кучето започна да вие. Това вече не беше воят сирена на вълк единак, а странното треперливо скимтене на малко кученце в голяма беда.

Пепър се беше втренчила в коленете си.

Като че си мислеше нещо.

Най-накрая тя вдигна поглед и се вгледа в безизразните сиви очи на Адам.

— Ти кое ще си вземеш, Адам? — попита тя.

Изведнъж грохотът на бурята стихна и се спусна внезапна, кънтяща тишина.

— Какво? — попита Адам.

— Ами ти нали подели света и ние всичките ще получим по едно парче — ти кое парче ще вземеш тогава? Тишината пееше като арфа, тънко и високо.

— Мда — обади се Брайън. — Ти така и не ни каза кое ще вземеш ти.

— Пепър е права — подкрепи я Уенслидейл. — На мене ми се струва, че не е останало кой знае какво, щом като ние ще вземем всичките ония страни.

Устата на Адам се отвори и затвори.

— К’во? — рече той.

— Кое е твойто парче, Адам? — попита Пепър. Адам се вгледа в нея. Кучето бе спряло да вие и беше вторачило в господаря си напрегнат помиярски поглед.

— А-а-аз ли? — заекна той.

Тишината продължаваше — една-едничка нота, която можеше да заглуши всички шумове на света.

— Ами че Тадфийлд — заяви Адам. Те го зяпнаха.

— Ми, и Долен Тадфийлд, и Нортън, и Нортънската гора…

Продължаваха да го зяпат. Погледът на Адам запълзя по лицата им.

— Те са всичко, което съм искал някога — рече той.

Те поклатиха глави.

— Щом искам, мога да ги имам — заяви Адам. В гласа му се долавяше нацупено предизвикателство, а то на свой ред граничеше с внезапно съмнение. — Мога и да ги направя по-добри. По-добри дървета за катерене, по-добри вирове, по-добри…

Гласът му затихна.

— Не можеш — сряза го Уенслидейл. — Това да не ти е Америка и другото там! Това е наистина истинско. Пък и без това те са на всички нас. Наши са.