— … ти няма още да си догледал „Нотите на живота“.

Азирафел замръзна на място.

— А на тебе тоя филм ще ти хареса — отсече безмилостно Кроули. — Наистина.

— Момчето ми…

— Няма да имаш друг избор.

— Чуй ме…

— Раят няма вкус.

— Виж сега…

— Освен това кьорав суши-ресторант няма. Болка се изписа по станалото изведнъж много сериозно лице на ангела.

— Не мога да се оправям с това, като съм пиян — рече той. — Трябва да изтрезнея.

— И аз.

Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.

— Не мога да се меся в Божествените планове — изграчи той.

Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.

— А в дяволските козни?

— Моля?

— Ами би трябвало да са дяволски, като са козни, нали така? Това, дето го правим ние. Моята страна.

— Ах, но всичко това е част от цялостния Божествен план — заяви Азирафел. — Твоята страна не може да предприеме нищо, без то да е част от неизразимо великия Божествен план — добави той с леко самодоволство.

— Ще ти се!

— Не, това е… — Азирафел нервно щракна с пръсти. — Онова бе… Как му викаше ти с твоите цветисти идиоми? Правда без дрехи.

— Голата истина.

— Да. Точно така.

— Е… щом си убеден… — рече Кроули.

— Нямам никакви съмнения.

Кроули погледна лукаво.

— Тогава не можеш да бъдеш сигурен — поправи ме, ако греша, — не можеш да бъдеш сигурен, че осуетяването на Божествения план също не е част от него. Искам да кажа, предполага се, че ти трябва да осуетяваш хитрините на Лукавия на всяка крачка, нали така?

Азирафел се поколеба.

— Ами да, така си е.

— Щом видиш хитрина, и я осуетяваш. Прав ли съм?

— Най-общо казано, най-общо казано. Всъщност насърчавам хората да я осуетят по същество. Поради неизразимото величие, нали разбираш.

— Точно така. Точно така. Значи на тебе ти остава само да осуетяваш. Защото, ако изобщо знам нещо — натърти Кроули, — то е, че раждането е само началото. Възпитанието — това е важното. Влиянията. Инак детето никога няма да се научи да използва силите си. — Той се поколеба. — Или поне няма непременно да ги използва, както е замислено.

— Без съмнение нашата страна не би имала нищо против да ти преча — рече замислено Азирафел. — Нищо, ама нищичко няма да имат против.

— Точно така. Едно такова перо ще краси крилете ти — и Кроули се усмихна насърчително на ангела.

— Какво ще стане обаче с детето, ако не получи сатанинско възпитание? — попита Азирафел.

— Вероятно нищо. Така и никога няма да разбере.

— Но генетиката…

— Я не ми приказвай за генетика. Тя пък каква връзка има? — попита Кроули. — Я виж Сатаната. Създаден ангел, пък като пораснал, станал Великият противник. Хей, ако ще продължаваш да ми дрънкаш за генетика, можеш спокойно да твърдиш, че като порасне, хлапето ще стане ангел. В края на краищата баща му навремето наистина е бил голяма клечка в Рая. Да твърдиш, че като порасне, ще стане демон само защото татко му е станал такъв, е все едно да разправяш, че мишка с клъцната опашка ще народи безопашати мишки. Не. Възпитанието — то е всичко. От мене да го знаеш.

— А без сатанински влияния, на които да се противостои…

— Е, в най-лошия случай Адът ще трябва пак да започне отначало. И Земята печели още поне единайсет години. Това все би трябвало да струва нещо, нали така?

Азирафел пак придоби замислен вид.

— Значи ти твърдиш, че детето само по себе си не е зло? — изрече той бавно.

— Потенциално зло е. Потенциално добро — също, предполагам. Просто един огромен мощен потенциал, който чака да бъде оформен — Кроули сви рамене. — Както и да е, какво толкова сме се разприказвали за добро и зло? Това са просто имената на страните. Ние с тебе го знаем.

— Предполагам, че си струва да се опита — рече ангелът. Кроули кимна насърчително.

— Разбрахме ли се? — протегна демонът ръка. Ангелът я стисна предпазливо.

— Със сигурност ще е по-интересно от светците — рече той.

— В последна сметка ще е за доброто на самото дете — рече Кроули. — Ние ще сме кръстници, един вид. Ще се грижим за религиозното му възпитание, тъй да се каже.

Азирафел се ухили.

— Абе знаеш ли, никога не ми беше минавало през ум — рече той. — Кръстници. Проклет да съм.

— То това последното не е чак толкова зле — рече му Кроули. — Като му свикнеш.

Знаеха я като Скарлет. По онова време продаваше оръжие, макар че тая работа вече започваше да си губи тръпката. Никога не се задържаше на една и съща работа твърде дълго. Три-четиристотин години най-много. Човек не бива да зацикля в рутина.

Косата й беше с истински медночервен цвят — не рижав, не и кестеняв, а тъмен, лъскав меден цвят. Падаше до кръста й на плитки, за които мъжете човек убиват — и наистина често го бяха правили. Очите й бяха стряскащо оранжеви. Изглеждаше на двайсет и пет години и винаги бе изглеждала на толкова.

Караше прашен, керемиден на цвят камион, тъпкан с всевъзможни оръжия, и притежаваше почти небивало умение да ги прекарва през всички граници на света. Сега се беше запътила към една малка западноафриканска държавица, в която кипеше малка гражданска войничка, и ако извадеше късмет, нейната доставка щеше да превърне войничката в голяма гражданска война. За беда камионът се беше строшил и повредата надхвърляше дори и нейните способности да поправя.

А напоследък много я биваше по машинариите.

По това време се намираше в един голям град16. Въпросният град беше столицата на Кумболаланд — африканска държава, която живееше в мир и сговор от три хиляди години насам. Трийсетина години тя се казваше Сър Хенри Кларксънланд, но тъй като не притежаваше абсолютно никакви минерални богатства, а стратегическата й важност беше колкото на банан, държавицата биде тласната към самоуправление с почти неприлична припряност. Кумболаланд вероятно беше бедна и без съмнение скучна, но че беше мирна — беше. Разните населяващи я племена се разбираха съвсем добре помежду си и отдавна бяха изковали от мечовете си рала; през 1952-ра на градския площад беше станало сбиване между пиян воловар и не по-малко пиян крадец на волове. Хората още приказваха за това.

Скарлет се прозя в жегата. Повя си с широкополата си шапка, заряза камиона, който вече за нищо не ставаше, на прашната улица и се шмугна в някакъв бар.

Купи си кутия бира, пресуши я на един дъх и се ухили на бармана.

— Камионът ми има нужда от поправка — рече тя. — Има ли тук някой, към когото да се обърна?

Барманът пусна огромна, сърдечна усмивка. Беше впечатлен от това как гаврътна бирата.

— Само Нейтън, госпожице. Но Нейтън се върна в Каунда да нагледа фермата на тъста си. Скарлет си поръча още една бира.

— Та тоя Нейтън… Някаква представа кога ще се върне?

— Другата седмица, може би. Може би след две седмици, скъпа госпожице. Хо, тоя Нейтън, какъв е хаймана с хаймана, а?

Той се понаведе.

— Сама ли пътувате, госпожице?

— Да.

— Опасно е. В днешно време всякакви откачалки кръстосват друмищата. Лоши хора. Не местните момчета — побърза да добави.

Скарлет вдигна идеално оформената си вежда.

Въпреки жегата барманът се разтрепера.

— Благодаря за предупреждението — измърка Скарлет. Гласът й звучеше като нещо спотайващо се във високата трева, което се забелязва само по трепкането на ушите, колчем наблизо се завърти нещо младо и крехко.

Тя докосна шапката си за сбогом и излезе навън.

Жаркото африканско слънце я мореше; камионът клечеше насред улицата, натоварен с пушки, амуниции и мини. Така доникъде нямаше да стигне.

Скарлет се вторачи в камиона.

На покрива му беше кацнал лешояд. Беше пропътувал вече почти петстотин километра заедно със Скарлет. Оригваше се тихичко.

Тя огледа улицата: две жени си бъбреха на един ъгъл; сдухан продавач седеше пред куп нашарени кратуни и пъдеше мухите; няколко дечица лениво си играеха в прахта.