— Може и да ги подобря — каза усмихнато Джек, като се замисли. — Ти какъв си, да не си философ?

— Аз съм ПЧ. Попско чедо. Можеш да си представиш какви съм ги чувал в хола, когато хората идваха, за да разговарят със стария. Той не е толкова сърдит, колкото уплашен от случилото се — каза Роби.

— Аз също, приятел. — Райън погледна надолу по коридора.

— Но си имал повече време да се справиш със ситуацията.

— Да. — Джек замълча за момент, — И въпреки това не харесвам този кучи син.

— Той ти е дал Кати, човече. Това все пак е нещо.

— Ти сигурен ли си, че работиш това, за което си създаден? Защо не си някакъв военен свещеник?

— Аз съм гласът на разума в един хаотичен свят. Човек не може да постигне много, когато е ядосан. Затова обучаваме хората в професионализъм. Ако желаеш да свършиш работа, чувствата няма да ти помогнат. Вече сте квит със стареца, така ли е?

— Да. Ако беше станало неговото, сега аз щях да живея в Уинчестър Каунти, всеки ден да вземам влака и…глупости! — Джек поклати глава. — Все още ме ядосва.

В този момент Мюлер излезе от стаята. Огледа се, забеляза Джек и тръгна към него.

— Не се отдалечавай — каза на приятеля си Джек.

— Ти почти уби дъщеричката ми. — Настроението на Джо не се беше подобрило.

Джек не отговори. Казал си го беше стотици пъти и вече започваше наистина да мисли, че и той е една от жертвите.

— Не разсъждавате правилно, мистър Мюлер — каза Роби.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Приятел — отговори Роби. Той и Джо бяха еднакво високи, но летецът беше с двадесет години по-млад. Погледът му много ясно показваше това на брокера. Джо Мюлер притежаваше талант да дразни хората. На Уолстрийт му се разминаваше и той смяташе, че може да го прави където пожелае. Той беше човек, който не знаеше къде свършва властта му.

— Не можем да променим станалото — вметна Джек. — Можем само да опитаме да направим така, че да не се случва отново.

— Ако беше направил каквото исках от теб, това никога нямаше да се случи.

— Ако бях направил това, което ти искаше, сега щях да работя е теб, да местя пари от графа „А“ в графа „Б“ и да се преструвам, че върша нещо много важно, както правят всички останали идиоти на Уолстрийт. Щях да ненавиждам тази работа и да се превърна в още един окаян мръсник от финансовия свят. Доказах, че мога да върша това така добре, както и ти, но натрупах нужните пари и сега се занимавам с нещо, което ми харесва. Поне се мъчим да направим света малко по-добро място, вместо да се опитваме да го покорим чрез сделки. Не съм виновен аз, че не можеш да разбереш тези неща. Кати и аз правим това, което ни харесва.

— Което харесва на теб — сопна се Мюлер, като отхвърли идеята, че правенето на пари е нещо, което може да доставя радост. — Искаш да направиш света малко по-приятно място, а?

— Да, защото ще помогна да заловят копелетата, които направиха това.

— И как ще го направи един смотан учител по история? Райън дари тъста си с най-чаровната усмивка.

— Не мога да ти кажа това, Джо.

Брокерът изруга и си тръгна. „Дотук с помирението“ — помисли си Джек. Искаше му се нещата да се бяха развили по друг начин. Кати понякога изживяваше тежко отчуждението му от Джо Мюлер.

— Връщаш ли се в ЦРУ, Джек? — попита Роби.

— Да.

Райън прекара двадесет минути с жена си, достатъчно дълго, за да разбере какво беше казала на полицията и да се увери, че тя наистина се чувства по-добре. Кати задрямваше, когато си тръгна. Отиде в Центъра за лечение на шокове и травми.

Операционните зали му напомниха за единствения път, когато беше идвал — нощта, в която се роди Сали. Една сестра го заведе в отделението за реанимация и той видя малката си дъщеря за първи път от тридесет и шест часа, ден и половина, който се беше проточил цяла вечност. Това беше ужасно преживяване. Ако не му бяха казали, че тя има шансове да се оправи, той щеше да се пречупи. Насиненото малко дете беше в безсъзнание от раните и лекарствата. Той гледаше и слушаше как респираторният апарат съска и диша вместо нея. Хранеха я от шишета и тръбички, влизащи във вените й. Един лекар му обясни, че тя изглежда в много по-лошо състояние, отколкото е. Черният дроб на Сали функционираше правилно в тези условия. След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.

— Ще остане ли саката? — тихо попита Джек.

— Не. Не се тревожете. Детските кости — ние имаме поговорка, че ако детските кости са поне в една и съща стая, ще зараснат. Тя изглежда много по-зле, отколкото с всъщност. Важното при случаите като този е да ги опазим през първия час — или първите дванадесет, както е при нея. Преминат ли децата първия кризисен стадий, заработи ли отново организмът им, те оздравяват бързо. Ще си я приберете у дома след около месец. След втория ще тича наоколо, сякаш нищо не се е случило. Колкото и шантаво да звучи, това е вярно. Нищо не заздравява така бързо, както децата. Тя е много болна сега, но ще се оправи. Аз бях тук, когато я докараха.

— Как се казвате?

— Ричард Кинтър. Бари Шапиро и аз извършихме повечето от хирургичните операции по нея. Беше близко до смъртта, Господи, колко близо беше! Но победихме. Разбирате ли? Победихме и ще си я водите вкъщи.

— Благодаря, но това не е всичко, докторе. — Джек промълви още една-две думи, без да знае какво да каже на лекарите, които бяха спасили живота на дъщеря му.

Кинтър поклати глава.

— Доведете я пак някой ден, за да се видим, и тогава ще сме квит. През няколко месеца правим парти за бивши пациенти. Мистър Райън, по никакъв начин не можете да пи накарате да изпитаме онова, което става, когато гледаме как малките пациенти се връщат при нас — ходейки. Ние за това сме тук, за да направим така, че те да се върнат, да изядат една торта и да изпият един плодов сок с нас. Просто ни я доведете, за да я подрусаме на колене, след като се оправи.

— Дадено. — Райън се зачуди колко ли души са живи благодарение на хората в тази стая. Сигурен беше, че този хирург може да бъде богат човек, ако работи в някоя частна клиника. Джек го разбираше. Разбираше защо е тук и знаеше, че тъстът му не би го схванал. Седя до Сали няколко минути, заслушан в машината, която дишаше вместо нея през пластмасовата тръба. Сестрата стажантка, която наглеждаше Сали, му се усмихна иззад маската си. Преди да си тръгне, целуна израненото чело на Сали. Сега Джек се чувстваше по-добре, по-добре в почти всяко отношение. Но едно нещо си оставаше — хората, които сториха това на малката му дъщеричка.

— Имаше инвалидни номера — разказваше служителката от пазарния център, — само че оня, дето го караше, не изглеждаше сакат.

— Спомняте ли си как изглеждаше? — Специален агент Ник Капитано и един майор от щатската полиция на Мериленд разпитваха свидетелката.

— Да. Той беше черен горе-долу колкото мен. Висок човек. Носеше слънчеви очила, от огледалните. Имаше и брада. Винаги седеше най-малко още един човек с него в колата, но не можех да го видя. Единствено мога да ви кажа, че беше чернокож.

— Как беше облечен?

— Джинси и кафяво кожено яке. Като на строителните работници.

— С половинки или цели обувки беше?

— Не съм обърнала внимание — отговори след малко служителката.

— Ами имаше ли скъпоценности по себе си, блуза с някакъв надпис или нещо, което да го отличава?

— Не. Не мога да си спомня нищо.

— Той какво правеше тук?

— Винаги купуваше пакет с шест кутии кола. Няколко пъти взе малко „Туинкис“*, но постоянно пазаруваше кола.

[* Марка бисквити. — Б.пр.]

— Как говореше? Имаше ли някаква особеност?

Жената поклати глава.

— Не, просто човек, нали се сещате?

— Смятате ли, че ще можете да го познаете? — попита Капитано.

— Може би. Много хора минават оттук, много редовни клиенти, много непознати, нали се сещате?

— Имате ли нещо против да ви покажем някои снимки? — продължи агентът.