— Пак ли да танцува разсъблечена?

Рон сви рамене.

— Твърдеше, че не умеела друго. Казвах й да научи нещо, вече е майка, трябва да помисли за децата. Нима иска да израснат в подобна среда?

— А тя какво отговаряше?

— Казваше, че нищо й нямало на средата. Плащали добре и давали високи осигуровки. — Извъртя раздразнено очи. — Бил съм колеблив. Станал съм консервативен. Егоист. Изброй каквото още ти дойде наум.

— И тя тръгна ли пак на работа?

— Не веднага. Поне за известно време.

— Защо?

— Ще ми се да вярвам, че заради силната ми воля. — Изсмя се студено. — Не се предавах. Но тя наистина не можеше да си стои у дома, а аз не наемах целодневна бавачка, така че се редувахме. Голяма грешка от моя страна, както се оказа.

— Защо?

— Защото тя излезе добрата работеща майка, а аз — едва ли не безработен татко. Съдилищата предпочитат майките като опекуни, а когато бащата няма истинска работа… — сви рамене, — отпиши го.

— Значи е тръгнала на работа? — Харди искаше да знае какво се е случило.

Рон кимна.

— Някаква канцеларска работа, която, естествено, бе невероятно досадна и не се заплащаше както тя бе свикнала. Искаше да напусне, обаче аз продължавах да настоявам за истинско семейство. — Въздъхна. — Както и да е, изкарахме още две години, без аз да работя — ужасна, ужасна грешка, — но най-накрая трябваше да си потърся работа. — Погледът му помрачня. Пак се премести на самия край на дивана и стисна ръце така, че кокалчетата му побеляха. — И точно тогава тя е започнала да продава децата.

Мари и децата най-после се прибраха, което, честно казано, донесе огромно облекчение на Харди. Доверието в Рон Бомонт и неговата преливаща от идеализъм, мелодраматизъм и дори героизъм съдба се бе разраснало като тумор в душата му през последните дни. И ако той се окажеше злокачествен сега, когато вече бе започнал да го приема за доброкачествен, щеше да изглежда като непоносимо жестока шега.

Известно време обясняваха на скептично настроената Мари присъствието и ролята на Харди. Но Рон и децата — всъщност Касандра — й го представиха в изгодна светлина. Харди е на тяхна страна. Може да му се доверяват безусловно. За Касандра той бе герой. Видимо се зарадва, че го вижда отново, и то най-вече защото тъкмо тя го бе убедила да им помогне. Той й каза, че доста е напреднал. Щял да й докладва окончателно утре. На нея това й допадна.

Що се отнася до останалото, те си бяха все същите добре възпитани деца от хотела, макар Харди да изпита задоволство, когато Рон бе принуден да им нареди да спрат с разправиите чий ред е да избере филма за видеото. В крайна сметка, бяха си най-обикновени деца. Също като неговите. Това все така му носеше облекчение.

Мари — хубава, наглед самоуверена, но всъщност любезна жена, наближаваща трийсетте — си придаваше храбър вид, но тук Рон нямаше думата, особено в присъствието на непознат. Нищо че този непознат бе представен като техен спасител.

Ала след като децата отидоха да гледат телевизия, Рон и Мари разопаковаха продуктите с отработената сръчност на отдавнашна двойка. Щом свършиха, Мари отвори по една бира за всеки и каза, че ако им потрябва, ще бъде при децата.

Харди я възпря. Говореше спокойно, но тонът му не измами никого:

— Значи през почивните дни сте били тук?

Мари погледна Рон.

— Излязохме едва сега.

— А вчера? А онзи ден?

— Какво означава това? — попита Рон.

Харди вдигна длан да го възпре.

— Мари, всички ли си седяхте у дома през почивните дни?

Тя прямо отвърна на погледа му.

— Да. Рон пристигна по обяд в събота и се настанявахме. А в неделя времето беше ужасно, нали си спомняте? Останахме си вкъщи, играхме разни игри и гледахме видео.

— А в събота през нощта?

— Какво? Дали сме излизали ли? Че от къде на къде?

— Беше нощта преди Вси светии.

Тя въздъхна тежко и хвърли поглед на Рон.

— Опитахме се да ги развеселим тук, ловихме с уста окачени ябълки, оставихме ги да погледат страхотии по телевизията.

— И после Макс сънува кошмари — добави Рон. — Половината нощ не можахме да подвием крак.

Мари скръсти ръце, подразнена от кръстосания разпит на Харди.

— Рон ми каза, че утре ще може да се прибере у дома. Вече започнахме да се шегуваме по този повод. Това ли искахте да разберете?

— Да — отвърна Харди.

Мари кимна и по лицето й отново се изписа тревога. Обърна се към Рон:

— Ако ви потрябва нещо, просто ме викни.

Преди да излезе и да затвори вратата на кухнята зад себе си, каза на Харди, че й било приятно да се запознаят.

Той не й повярва докрай.

Макар да бе склонен да повярва на думите й за събота вечерта. А ако Рон е бил тук заедно с нея, значи не е стрелял навън по Фил Канета.

Но Рон се наежи от въпросите му.

— Защо е всичко това?

— За да докажа — сухо отвърна Харди, — че не си убил Брий, което е грижа на повече хора, отколкото би ти се харесало. Между другото, да притежаваш часовник „Мовадо“? Нали се сещаш — уникална изработка с малка точка на дванайсет?

На Рон му бе писнало до смърт от въпроси.

— Между другото, не смяташ ли, че прекаляваш? — Харди не отговори, изчаквайки да се доизкаже докрай, да рухне. — Явно не — изрече той най-сетне.

— А инспектор Грифин питал ли те е за същото? За часовник „Мовадо“?

— Не. Защо?

— Няма значение — махна с ръка Харди. — А сега ми разкажи за погребението на Брий — как прекара деня?

— Господи, не разбирам…

— Рон — неумолимо го прекъсна Харди, — бъди така добър.

По лицето на събеседника му пролича, че е разстроен, но пък лицето на Харди издаваше очевидна решимост.

— Какво те интересува?

— Искам да зная какво си правил, какво правиха децата, къде сте ходили?

Последва подробен разказ. В осем часа Рон и отец Бърнардин организирали закуска за придружаващите ковчега — четирима от татковците на други членове на училищния футболен отбор — в жилището на пастора на „Св. Катерина“, а децата, разбира се, не пуснал на училище, за да останат с него. Опелото било в десет. В единайсет и петнайсет, придружен от Мари, децата, свещеника, татковците и още неколцина познати от ограничения светски кръг на Рон и Брий, потеглил за Колма, където я погребали.

Както Кери, така и Пиърс присъствали на опелото. Но нито единият, нито другият дошли на погребението.

Край гроба имало кратка молитва, а после Рон завел Мари, Бърнардин и децата на обяд в „Клиф Хаус“. Откарал Макс и Касандра в „Меривейл“ около два, по времето, когато е било открито тялото на Карл Грифин.

Нямаше повече място за съмнения. Рон не е застрелял Карл Грифин и значи не е използвал същия пистолет, за да ликвидира Канета. И най-накрая бе почти сигурно, че не е убил собствената си сестра. Както и не бе преставал да се кълне, както вярваше Франи, както се надяваше Харди, Рон Бомонт бе невинен.

От плещите на адвоката се стовари огромно бреме.

Харди се огорчи, като осъзна, че би могъл да го научи още в петък през нощта, най-късно в събота вечер, стига само Рон да не бе изпитал потребност да офейка. Но нямаше от какво да се оплаква. Всъщност Рон му бе позвънил в събота, опитал се бе да му съдейства. Нямал е представа какво преживява Харди. На адвоката му оставаше само да изкопчи отговори на останалите си въпроси, докато все още бе възможно.

Наложи си да говори с безразличен тон и започна:

— Разкажи ми за отношенията на Брий с Деймън Кери.

— Добрал си се до него, а? Не се учудвам. — Рон се облегна и надигна бирата си.

— Смяташ ли, че той я е убил?

Рон бе разсъждавал много по въпроса и сега пак се замисли.

— Тук се сблъсквам с чисто стратегически проблем — как би могъл?

— Не е толкова трудно. Пристига в жилището ви, след като сте тръгнали с децата за училище. Знаеш ли, те са говорили по телефона онази сутрин? Кери и Брий.

— Зная.