— Възстановителна или за покриване на щетите? — вметна Предо.

Харди отново се подсмихна едва-едва.

— Знаете ли, сигурно ще се изненадате, но напоследък не съм поглеждал застрахователната полица. Изобщо нямам представа. — Поклати глава. — Това е смешно. Ако ще продължаваме все в този дух, предлагам да си определим нова среща и ще си доведа адвокат.

— Смятате, че се нуждаете от адвокат, така ли? — попита Лопес.

Харди направи опит да се усмихне ледено.

— Ще ви издам нещо, сержанте. Всеки се нуждае от адвокат. — Бутна стола си и се изправи в отбранителна поза срещу Предо. — Арестуван ли съм? Сериозно ли смятате да ми отправите подобно обвинение, защото ако е така, ще се възползвам от парите, които ще ми донесе съдебният процес за незаконен арест.

— Странно, че повдигате този въпрос. — Предо обърна един стол и го възседна. Премести клечката за зъби в другото ъгълче на устата си. — Май сте я позакъсали с парите?

— Че кой не е? — озъби му се Харди. — Какво ви става бе, хора? Изгоря ми къщата. Разполагам с поне двама надеждни свидетели, които ще се закълнат, че не съм припарвал до нея, и знаете ли какво? Наистина не съм.

— Като стана дума за това, ето какво изясняваме — отвърна Предо.

— Ами късмет тогава. А също и да намерите поне някакви улики, което, момчета, между другото е една от традиционните стъпки при криминално разследване.

— Прекалено е самоуверен, нали? — попита Лопес.

— Доста. — Харди вече бе разбрал каквото му бе необходимо. Не разполагаха с никакви основания и никакви улики, а той си имаше друга работа. — И тъй, сержант Предо, арестуван ли съм? — Тримата мъже поведоха мълчалив разговор с очи помежду си. Харди ги прекъсна: — Сержант Уилкс, кога ще си получа къщата?

— Още не е решено.

— Е — озъби се Харди, — когато престанете да си губите времето и решите, знаете къде да ме намерите. — Застана за миг до вратата, изчаквайки: — Приемам мълчанието ви за отрицателен отговор. Значи днес е бил щастливият ви ден.

Жилището на Мари Демпси се намираше на улица „Църковна“, на около пресечка от „Ханс Шпекман“ — автентична немска бирария, която Харди смяташе за равностойна на „Шрьодер“ в центъра, която пък, на свой ред, се славеше като най-добрия немски ресторант в града. Кварталът притежаваше някакво дружелюбно очарование, независимо от съкрушителния превес на паважа и мазилката, липсата на дървета, морави и храсти. Навярно поради големината на сградите или пък поради тролея, минаващ на всеки половин час.

Днес обаче един влажен и тъмен облак все още притискаше земята и настроението на Харди бе в пълна хармония с него.

Жилището се намираше на втория етаж в квадратна, сива двуетажна къща близнак с вътрешна стълба. От опита си в хотел „Хилтън“ на летището Харди сметна, че едва ли има изгледи Рон да отвори при почукване или позвъняване. Ето защо най-накрая реши да не звъни по многобройните телефонни номера на „М. Демпси“ в града, а сам да намери адреса. Не искаше за нищо на света да предупреди Рон, че ще се отбие при него.

Изкачи стълбите, застана до вратата и се заслуша. Едва-едва се долавяше как мъжки глас си тананика тихичко. Усещаше се движение, чуваха се стъпки.

Натисна звънеца, изчака само миг и отново позвъни. Стъпките секнаха. Концертът също. Онзи вътре бе самичък. Харди щеше много да се изненада, ако там има и деца. Изчака още малко и почука.

Слезе няколко стъпала, като вдигна колкото се може повече шум, после се върна дебнешком на площадката и зачака. След около две минути дръжката на бравата се завъртя и Харди силно удари вратата с рамо. Усети решителна съпротива и се озова вътре, надвесен над мъжа, когото бе съборил на земята.

— Здрасти, Рон. Как си?

— Здравейте, господин Харди — отвърна онзи, докато правеше опит да се надигне.

— Наричай ме Дизмъс, ако обичаш. След всичко, което преживяхме заедно, според мен вече трябва да си говорим на малки имена.

Рон се изправи на крака и се усмихна нервно.

— Дадено, Дизмъс. — Изпусна дълга въздишка. — Може и да не ми повярваш, но се радвам да те видя.

— Аз пък още повече — безцеремонно отвърна Харди. — Къде са децата?

— Отидоха за малко до магазина.

— С Мари ли?

След известно време Рон вдигна сдържано рамене и отново се опита да се усмихне подкупващо.

— Бива си те — призна той.

— И аз съм имал славни времена — не скри Харди. Затвори вратата и когато повторно се обърна към Рон, бе извадил пистолета си — този път доволен, че го е взел, — и го държеше така, че Рон да го вижда.

— Не ти трябват подобни неща.

— Възможно е — отвърна адвокатът. — Но може пък и да ми потрябват. Така че реших за всеки случай да съм подготвен.

Нямаше никакво съмнение, че пистолетът бе привлякъл вниманието на Рон. Не откъсваше очи от него.

— И какво ще правиш сега?

— Не аз, а ние. — Намираха се в неголямо антре. Харди махна към дневната, която се виждаше зад тях. — Сега ще почакаме малко и се моли децата ти да се приберат навреме заедно с Мари, иначе двамата ще трябва да отскочим до центъра.

— И какво ще правим там?

— Ще кажем на един служител от Областната прокуратура на име Скот Рандъл всичко, което той би искал да научи.

Рон седна на нисък кожен диван. Харди, все още задъхан, остана прав.

— Бях разбрал — поде Рон, — че ще изчакаш до утре. И тогава Франи е свободна да каже каквото и да е, всичко. А аз ще замина с децата.

— Аха — процеди Харди. — Така беше.

— Но?

— Но тя вече не е убедена, че ще може да го направи.

— Защо? Нали аз…

Адвокатът повиши глас:

— Не е заради теб, по дяволите! Не защото си й забранил или позволил каквото и да е. Заради нея самата. — Разтърси глава да сдържи нахлулите чувства и да овладее гласа си: — Според нея, още щом им разкаже за твоето положение, децата ти ще пострадат. Ще трябва да се преместят и да започнат пак отначало.

— Но то няма да е по вина на Франи.

Харди все още се дразнеше, че този човек говори толкова фамилиарно за жена му, но в момента не можеше да направи нищо. Той самият имаше известна вина за това.

— Не — отвърна, — но още щом те подведат под отговорност, което ще стане утре, неизбежно ще се случи тъкмо така.

— И какъв е нейният проблем?

Харди внезапно се почувства глупаво с пистолета в ръка. Напъха го обратно в колана си така, че да не се вижда под сакото му, пристъпи до едно кресло и приседна на крайчеца му по диагонал срещу Рон.

— Тя не го смята за проблем. Иска да спечели още няколко часа, лежейки в затвора, да ми даде още няколко часа… — Харди замълча.

— За да откриеш кой е убил Брий ли?

Адвокатът се приведе напред и се взря студено в него.

— Да — отговори. — Да открия кой е убил сестра ти.

Рон не се издаде веднага. Придаде си учудено изражение, сякаш действително не разбираше думите на Харди.

— Искаш да кажеш жена ми Брий.

— Точно Брий имам предвид — отвърна Харди. — Но тя не ти е била жена. Била ти е сестра.

34

За трети път, откакто Глицки и Батавия бяха пристигнали в апартамента на Торн, трамваят задрънча навън и за миг на лейтенанта му се стори, че има истинско земетресение. Пък и кондукторът не си поплюваше с прословутите камбанки.

Зън, зън, зън, зън, зън!

Работното място на Торн представляваше бюро в дневната, до прозореца към улицата. Глицки бе преровил купчина компютърни разпечатки и оттласна въртящия се стол назад, готов да хукне към вратата, ако вещите около него започнат да падат.

— Не е за вярване, че хората плащат, за да живеят в подобни условия.

На кушетката зад него Хорхе Батавия търпеливо вземаше поредната принтирана страница от куфар, който бе сложил на масичката. Огледа я бързо и я остави на купчината вече прегледани документи до себе си.

— Това е „ню ейдж“ терапия — обади се той. — Трябва на всеки петнайсет минути да се питаш дали къщата ти няма да се събори. — Сержантът отстрани още една страница. — Ако по четири пъти на час ти се струва, че ей сега ще умреш, използваш всяка минута докрай. Така обогатяваш жизнения си опит.