В петък Грифин е проверявал алибита. Очевидно е говорил с Пиърс — „ДжП“ и навярно с жена му — „КП“.

„Проверка на часовете?“. Видимо се отнасяше за алибито на Пиърс.

През почивните дни е прекъснал работата си.

След това в понеделник пак е проверявал алибита, този път на Кери. Тук Харди провери в собствения си бележник за потвърждение. „ЮЗА 1140, СД“. „Югозападните авиолинии“ за Сан Диего около обяд. Съвпада. Но какво е правил Кери преди да го вземат и да го закарат на летището? От бележките на Грифин не личеше нищо.

Няколко реда по-надолу на същата страница и очевидно все още под Кери имаше още един номер: „902“. Ако това бе дата, тя се отнасяше за цял месец по-рано, ето защо Харди допусна, че сигурно е час. А ако е _час,_ той почти съответства на часа, в който е умряла Брий.

И така, какво бе открил Грифин за местонахождението на Кери в девет часа? И защо с такава точност?

„Сигурно е било телефонно обаждане — заключи Харди, — но къде са телефонните записи?“ Прелисти няколкото страници, но бе убеден, че отдавна щеше да ги е забелязал, ако имаше такива — и наистина нямаше.

Няколко минути си поблъска главата над евентуалните възможности, после отново стана, отиде до бюрото и вдигна телефона.

— Глицки, „Убийства“.

— Харди, веселяк, учен, шампион по потис…

— Какво? — изръмжа Глицки.

— Предполагам, че Кери е звънял на Брий или обратното в сутринта на смъртта й.

— Умник.

— Какво имаш предвид?

— Кери има и домашен, и клетъчен телефон. Вече проверих. Тази сутрин поисках спешни разпечатки и за двата, за да проверя дали наистина се е успал, както твърди. Чакам факса.

— Ами Грифин? Под задната седалка нямаше ли телефонни разпечатки?

— Още не е ясно. Отбих се в гаража, преди да дойда.

Досега дори не са разчистили колата, да не говорим за описа на нещата.

— Но Грифин сигурно е получил записите, нали? Не постъпвате ли така?

— Надявам се, че е така — отвърна Глицки, — макар че не бих си заложил ранчото.

— И къде са те тогава?

— Ако ги е събрал, ще са при нещата, които са у теб.

— Аха. Виж дали ще се сетиш къде са.

Глицки въздъхна.

— Бюрото му е разчистено, Диз. Всичко е отнесено някъде. Предполагам, че материалите, свързани с неговите случаи, са при новия екип.

— Може би са в една от торбите от багажника, вече с етикети?

— Тогава сигурно са долу в камерата с уликите. — Повторна въздишка. — Смяташ, че има някаква връзка с телефона на Кери ли?

— Ще умра от кеф, ако има. — Харди се подвоуми. — Кандидатът наистина почва да ми харесва.

— Още снощи ти казах: може дори да гласувам за него.

— Нямах това предвид.

— Така е — съгласи се Глицки. — Разбрах какво имаш предвид.

След като затвори, Харди се върна на дивана при бележките си. Беше стигнал до последния пълен ден от живота на Грифин и под „неделя“ откри каквото се бе надявал: „Бокс Т., Ембарк. 2,10/5, 830. Бърн или Браун. $!!-??“

Предишния път допусна, че става дума за пощенска кутия в някой от небостъргачите по „Ембаркадеро“. Сега обаче видя бележката в нова светлина. Не беше „Бокс Т.“. Беше „Бакс. Т.“.

Бакстър Торн. Сега вече Харди съобрази, че бележката се отнася за среща в осем и половина сутринта в офиса на Торн на „Ембаркадеро“.

Взря се в нечетливата бележка. Ето го най-после Торн, свързан с Брий в разследването на Грифин. Дали инспекторът наистина е ходил да разпитва Торн в утрото на смъртта си? Дали не са излезли за кратка разходка с кола?

Внезапно му се наби в съзнанието една подробност. Изпъна гръб и погледна часовника си. Най-после бе станало осем, дори малко повече. Джеф Елиът му бе казал, че първата му работа тази сутрин е да си уреди среща с Торн и на нея възнамерява да му пусне въдицата, после рязко да смени курса и да го притисне до стената.

Харди полушеговито бе предупредил Джеф да вземе мерки и да не ходи сам. Сега вече не му бе до шеги.

Позвъни в дома на Джеф и никой не отговори. На личния телефон на репортера в „Кроникъл“ остави съобщение, а после провери в телефонната централа. Не, господин Елиът още го нямало. Господинът ще остави ли бележка?

Харди мигом грабна якето си. На вратата се закова, после се върна при бюрото.

След трийсет секунди, въоръжен, хвърчеше надолу по стъпалата и само за миг се спря на рецепцията.

— Дейвид дойде ли вече?

Филис отговори с обичайния си леден тон:

— Все още не. От сутринта не съм се чувала с него.

— В съда ли е?

Зорките й очи се впиха в него.

— Нямам представа, господин Харди. Не ми се е обаждал.

— Ох, да бе. — Харди си помисли колко е тъжно, че някой ден със сигурност ще убие Филис. — Май вече ми казахте.

— Два пъти.

— Така е. — Но не се сдържа: — Значи да разбирам, че го няма?

Макар от кантората му до „Ембаркадеро“ да имаше петнайсет-двайсет преки, нямаше смисъл да се качва на колата. Сутрешното задръстване и паркирането, след като пристигне, щяха да му отнемат повече време, отколкото ако отиде пеш.

Ето защо дишаше тежко от ускореното ходене. Освен това му бе студено заради мъглата и усещаше болезнено стържене в стомаха си — от вчера на обяд, от онези няколко хапки вкусна изстинала царевична питка, не бе слагал нищо в уста.

В справочника „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ бе вписан на двайсет и втория етаж и асансьорът го откара там за секунди. Офисът изобщо не изглеждаше плашещ. Изобилие от стъкла — тия тук хвърчаха в облаците. Модерни мебели, преградени работни места, писклива музика в стил „ню ейдж“. Суетенето и жуженето на натоварено работно място.

— С какво мога да ви помогна? — Жената на рецепцията бе съвсем млада, може би дори под двайсет, и се усмихваше сърдечно.

Харди й отвърна със същото и си пофантазира какво би било, ако някой с ведро присъствие, за разлика от Филис, посреща посетителите на работното му място.

— Тук ли е господин Торн?

— Съжалявам, но точно в момента има среща. Все пак бих могла да предам името ви. Имате ли определен час?

— Не, нямам. Бихте ли ми казали дали случайно при него не е Джеф Елиът? Репортер от „Кроникъл“?

Тя сведе очи, хапейки устна — очевидно бе, че иска да постъпи правилно, а не знаеше дали следва да му дава подобни сведения. Харди й се усмихна, каза й името си.

— Аз съм приятел на господин Елиът. Със сигурност ще му хареса, че съм тук.

Навън бе студено заради натежалия от мъгла вятър, но в просторния ъглов кабинет на Бакстър Торн цареше направо арктически студ. Изпълнителният директор на ФМК в никакъв случай не бе едър човек, а зад обширното си, изискано бюро изглеждаше съсухрено, заядливо, злонамерено джудже.

Настанен в инвалидната си количка, Джеф Елиът само извърна глава, когато съобщиха за пристигането на Харди. Торн кимна на милата администраторка и тя безшумно се оттегли, като затвори вратата зад себе си. Не си размениха каквито и да било любезности.

От атмосферата в помещението си пролича, че въдицата е била налапана и рязката смяна на курса току-що е започнала.

— Единствено от любезност, макар да започвам да се чудя искам ли изобщо да ви я оказвам, поканих вашия познат. А сега какво, господин Елиът?

— Нима не познавате господин Харди?

Торн хвърли поглед по посока на Харди, после се обърна към Елиът.

— Никога досега не съм го виждал.

Харди бе впечатлен от гласа му — плътен, тих, добре поставен.

Елиът поклати глава.

— Друго ви попитах. Попитах дали познавате господин Харди.

— Длъжен ли съм?

— Вие май не сте в състояние да отговорите на въпроса ми, господин Торн. Защо ли?

В душата си Харди бе убеден, че Торн по някакъв начин стои зад подпалването на къщата му и едва се пребори с порива да извади пистолета си и незабавно да прекрати тази игра на котка и мишка. Но реши да остави Джеф първо да поразиграе картите известно време. Ако не друго, репортерът, изглежда, вече бе успял да изкара Торн от кожата му.