Страут долови, че между двамата става нещо.

— Има ли някаква връзка между нея и това тук?

Глицки хвърли поглед на Харди да си затваря устата и заяви, че не било изключено, имало известна вероятност, но са били пътя дотук, за да се заемат най-напред с Фил Канета. Не искал да прави прибързани заключения.

Харди схвана внушението на Глицки — връзката между убийството на Канета и на Брий, да не говорим за пожара в къщата на адвоката — няма да се превръща в предмет на обществени дискусии. Поне засега. На пръв поглед дори не ставаше ясно, че Глицки открито, официално прави паралел между това убийство и онова на Грифин.

— А какво става тук? — попита Харди.

Страут свали крак от бронята на фургона, погледна през улицата, каза: „Май вече привършват“ и се запъти натам. Харди и Глицки го последваха.

И четирите врати на колата бяха отворени. Страут заобиколи откъм вратата на шофьора, но Глицки докосна ръката на Харди и двамата останаха на асфалта, откъм другата врата. При всички случаи вътрешността на колата се виждаше достатъчно ясно и бе също толкова ясно, че лейтенантът иска разговорът им да си остане на четири очи.

Но още първият поглед към Канета донесе нова лоша вест. Беше облечен както миналата вечер при Фримън — последния път, когато Харди го видя. Вече нямаше как да се преструва, че отношенията му с Канета нямат връзка с разследването на Глицки, а това, на свой ред, щеше да доведе до по-нататъшни разкрития — до едно крайно неприятни.

Тялото му се бе свлякло на облегалката, леко наклонено наляво. Страут заговори с професионалния си провлечен изговор, който бе усвоил, когато докладваше неоспорими факти от свидетелската скамейка. Днес обаче безпристрастният му тон се стори на Харди обезпокоителен.

— Ако вдигнете дясната ръка, ще видите — и им показа, — че вкочаняването вече е почти отзвучало, че вторият куршум…

— Вторият куршум ли? — тихичко попита Харди.

Глицки кимна мрачно.

— Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.

Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:

— … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…

Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:

— Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?

— И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.

— Но защо някой би…

— Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана — не бих го нарекъл сполучливо хрумване.

— Това ги свързва — съгласи се Харди.

Кимване.

— И не е само това — според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.

Страут продължаваше:

— … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.

— И кой го е намерил?

— Двама бягащи за здраве.

— А Страут казва, че…

— Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.

Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:

— Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. — Вдигна ръка, за да възпре отговора на приятеля си. — Но тъй като обичам всичко да е изпипано, наредих на Коулман и Батавия да установят алибито на всичките ти герои: Пиърс, Валънс, дори и на Кери. Става дума за часовете между два и четири сутринта, но познай какво ще ти кажа?

— Не всички са си били в леглата.

Устните на Глицки се извиха нагоре, но това не бе усмивка.

— Подобни прозрения са причината да сме приятели до ден-днешен. Може и да са били, но не успяхме да се свържем с нито един от тях. Пиърс го нямало вкъщи. Жена му каза, че от рано сутринта бил на яхтата си. Установихме и дневния ред на Кери, но той не го спазва — той и Валънс не са присъствали на първата си закуска. Предполагам, че два дни преди изборите е с по-гъвкаво разписание. Валънс…

Харди трябваше да се намеси:

— Валънс е бил у Кери до полунощ. После Кери е напуснал дома си.

— Откъде знаеш?

— От Джеф Елиът.

— И къде е отишъл?

— Един Господ знае. Но живее на около пет преки оттук. И като стана дума, Пиърс също не е кой знае колко далеч и все надолу по склона.

Глицки помълча секунда-две.

— Виждам, че си готов с домашното си. Откъде знаеш всичко това?… Господи, _дори и една частица?_

— Имам основания. Тази сутрин говорих с Валънс…

— Кога? Половината сутрин прекарахме заедно.

— Сигурно през другата половина. — Знаеше, че Глицки няма да го остави намира, и продължи: — Във връзка с къщата ми.

— Валънс има нещо общо с къщата ти?

Страут свърши монолога си, изправи се и погледна над покрива на колата.

— Това момче седи на студа от доста време, Ейб. Имаш ли още работа тук?

Глицки насочи вниманието си към следователя.

— Аз нямам, Джон — отвърна му. — Ако огледът е приключил, можеш да му сложиш етикет и да го пъхнеш в чувала.

Страут хвърли последен поглед на тялото на Фил Канета в колата и съчувствено зацъка. Отново се изправи.

— Повикванията за оглед. Мразя ги, знаеш ли? Не могат с нищо да помогнат, нали? Това не е просто безстопанствено тяло, което има нещо да ти каже.

Нямаше какво да му отговорят. Всички в такива случаи изпитваха същото в по-голяма или по-малка степен.

Глицки лекичко потупа Страут по рамото, докато последният минаваше край тях. После самият той се върна няколко крачки към мястото, където шефът на екипа за огледа се съвещаваше с двама от хората си. Харди го чу да им казва:

— Ако е останало достатъчно олово, накарайте балистичната експертиза да го сравни с куршума, който е убил Грифин. Бас държа, че е от същия пистолет.

Последва кратко обсъждане, след което лейтенантът се върна при Харди.

— Валънс. Тази сутрин. Джеф Елиът. Обзалагам се, че си смятал, че ще се разсея.

— И през ум не ми е минавало — възрази Харди. — Зная, че трябва да поговорим, но да отидем другаде, а?

С ръце в джобовете, Глицки огледа унилата околност. Тялото бе положено на носилка, а влекачът със запален двигател бе готов да повдигне колата на Канета, за да я откара на полицейския паркинг.

Привел рамене, лейтенантът още веднъж потръпна от студ и каза:

— Страхотно повикване, няма що!

В една от някогашните стаи на братята си по коридора, водещ към кухнята, Орел Глицки се бе проснал на пода, гледаше телевизия и си пишеше домашните. Рита седеше на дивана при него и четеше, а испанската й радиостанция работеше тихичко на масата близо до нея.

Глицки, следван по петите от Харди, се отби при домочадието си — даваше им да разберат, че вече се е прибрал, че съжалява, задето го е нямало, кажи-речи, цял ден, че се радва, че са добре. Рита вдигна поглед от книгата си и му каза, че е претоплила мексиканска царевична питка за закуска и сигурно тя е още топла във фурната. Макар да не откъсна и за миг очи от телевизора, синът му кимна.

— Добре. Кога си тръгна дядо ти?

Свиване на рамене.

— Не зная.

— Малко след дванайсет — обади се Рита. — След като пристигнах аз.

Не се и опитваха да скрият поне малко недоволството си, задето Глицки работи в неделя, след като вчера бе зарязал Орел на дядо му.

— Е… добре ли прекарахте деня? Забавлявахте ли се?

Рита само го изгледа.

— Орел?

Момчето вдигна рамене.

— Не особено.

Глицки постоя още миг на вратата, после въздъхна тежко и пое по коридора.

— Радвам се, че се поинтересувах — промърмори той.

Деляха ги само няколко крачки от кухнята, където двамата затвориха вратата, за да се изолират от нахлуващия шум. Глицки издърпа един стол и го яхна наопаки.

— Да не мислят, че се натискам да работя през почивните дни? Или смятат, че посещаването на местопрестъпленията съвпада с представата ми за удоволствие?