— На нищо не съм те научил. Не е коефициент на производителност, а личен интеграционен коефициент, но да, навярно за това става дума. Както и да е, сметнах, че е време да хвърля поглед на местопрестъплението. Помислих си, че когато купонът оттатък приключи, ще поискаш да дойдеш с мен. — Погледна часовника си, направи извинителен жест и снижи глас: — И като стана дума…

Ключът от апартамента в надстройката все още бе у него, но нямаше как да го извади пред Глицки. Така че се наложи да звънят на домоуправителя Дейвид Глен.

Глен бе малко над четирийсетте, с интелигентна хубост. Русата коса на доста оплешивялата му глава бе подстригана с машинка на тонзура. Тялото му бе стегнато и добре очертано под шортите и тениската и той излъчваше спокойна и дружелюбна самоуверена вещина.

— Ще го пипнете ли, момчета? — попита, докато асансьорът ги носеше нагоре.

— Всеки момент — отвърна Глицки.

Това, изглежда, зарадва Глен.

— Значи все пак не е Рон?

— Не съм казал такова нещо — отговори Глицки.

— Да, четох, че бил той, но щом още търсите…

— Точно така — твърдо заяви Глицки. — Още търсим. Може и да се окаже Рон, когато привършим.

— Не, не мисля. Надявам се да не е той.

— Защо? — намеси се Харди.

Глен поклати глава.

— Ах, нали знаете.

— Не зная — престори се на ченге Харди. — Защо не ни кажете?

— Ами не общувам с повечето наематели в сградата. Паркират си колите долу, качват се с асансьора в апартаментите си и изобщо не ги виждам. Но ми се удаде да поопозная Рон, това е.

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха на малката площадка пред жилището на Бомонтови, макар днес гледката през единствения прозорец да се свеждаше до непрогледна, сивкава мъгла. Глен слезе с тях, извади един ключ от веригата, която носеше, и го пъхна в ключалката.

— Човек добива представа за хората, това е.

— А Рон?…

Ключът се превъртя, но Глен остана така за миг, размишлявайки над въпроса.

— Държи се чудесно с хлапетата си. Навярно затова.

— Чудесно ли? — попита Глицки. Харди си замълча, защото знаеше какво ще последва.

Глен сви рамене.

— Някой от вас има ли деца?

— И двамата имаме — обади се Харди.

— Добре, тогава ще ме разберете. Аз самият съм разведен, но имам две, а дори и най-добрите са в състояние да скъсат нервите дори и на светец, прав ли съм? — Изчака и си отговори сам: — Прав съм. Обаче Рон! Всеки ден ги водеше на училище, всеки ден ги прибираше. През почивните дни — на футбол и езда и един Господ знае на какво още и нито веднъж не го видях да избухне. Имам предвид, че аз вземам моите два пъти месечно и не спирам да ги навиквам. Няколко пъти заедно с Рон ги водихме всичките по парковете или нещо подобно и докато аз си късам косите — усмихна се заради плешивото си теме, — Рон е хладнокръвен. Неизменно.

— А как се е държал с жена си? — запита Глицки. — Носят се слухове, че не са се разбирали.

Кимване.

— Може би. Навярно са имали несъгласия, че кой ги няма? Но не си представям Рон да се кара. По-скоро би излязъл.

— Брий отнасяше ли се с пренебрежение към него, господин Глен? — поинтересува се Харди.

Домоуправителят се подвоуми.

— Не я познавах добре. Все беше на работа. Почти не я виждах. Понякога в асансьора… — И отново замълча.

— Какво? — Беше Глицки.

Глен вдигна рамене.

— Оставах с впечатлението, че прилича на разсеян гений, нали разбирате какво имам предвид? Реалността се намираше вътре в самата нея и при всичките си блестящи заложби, сякаш можеше да забрави на кой етаж живее. Понякога се случваше да стои във фоайето, като че ли се опитваше да реши на кой етаж да се качи. — Поклати глава. — Но много елегантна. Отнесена.

Харди надуши нещо.

— И с децата ли?

— Нямам представа. Май не съм я виждал да излиза с тях. Струва ми се, че водеше свой собствен живот.

Глицки настоя:

— И все пак сте останали с впечатлението, че те двамата с Рон са щастливи?

— Не зная дали бяха щастливи. Но като ги видеше човек заедно, изглеждаха… спокойни, да речем. — Сви рамене. — Нали разбирате — семейство. Спокойствие.

— Фил Канета ли? — По изражението на Глицки не си личеше да го познава. — Нищо не ми говори.

— Оня, когото изпрати от Централния участък, когато дойдох тук за пръв път — обясни Харди.

Но Глицки продължи объркано да клати глава.

— Само позвъних на дежурния. Казах им да изпратят някого, за да се уверят, че не си пострадал или по-скоро, че Рон Бомонт няма да пострада, ако се окаже вкъщи. Този Канета така ли ти каза — че е говорил с мен?

Харди се поколеба. Макар Глицки да му бе приятел, случаят бе по-особен.

— Не съвсем. Просто аз така предположих.

— И сте влезли заедно _вътре_! — На Глицки това изобщо не му хареса. — И как по-точно стана?

— Вратата беше отворена.

— Отворена ли?

Харди направи гримаса.

— Така ли, иначе ли. Понякога си прекалено педантичен. Не са ли ти го казвали досега?

Ако Харди си мислеше, че ще отвлече вниманието на Глицки, грешеше.

— Вратата беше ли отворена?

— Не беше заключена — вдигна рамене Харди. — Почуках, завъртях бравата и тя се отвори. Влязох.

— Влезе ли? Канета беше ли пристигнал?

— Не. Той дойде по-късно. Но ако имаш предвид дали разполагах с достатъчно време да оставя лъжливи улики или да открадна каквото съм искал — да, но не направих нито едното, нито другото. Ще трябва просто да ми повярваш. А сега да поговорим за друго, какво ще кажеш?

Глицки въздъхна тежко.

— Някой ден, като ги свършиш пак такива, няма да съм в състояние да ти помогна, знаеш ли?

Харди се сдържа да не прихне.

— И аз все за това се безпокоя. Но ти искаше да дойдеш тук днес и ето ни вътре съвсем законно, благодарение на твоите пълномощия. Какво искаше да видиш?

Вече бяха надникнали през балкона и стояха насред непреградената кухня, където Глицки небрежно отваряше чекмеджета, шкафове, хладилника.

— Както обикновено — разсеяно му отвърна той. — Всичко.

Започнаха от края, от детската. Тя си бе все същата, както при първия оглед на Харди.

По коридора наближиха спалнята. Глицки пристъпи две крачки и спря толкова внезапно, че Харди едва не го настъпи.

— Какво? — попита.

— Ти ще ми кажеш.

Харди хвърли поглед из стаята. Беше почти квадратна и доста голяма, навярно около шест метра широка. Отляво полуотворена врата водеше към баня със сини плочки. А до нея покрай стената бе разположен дълъг дрешник стри плъзгащи се, облицовани врати. На отсрещната стена два високи прозореца се извисяваха над огромно легло, спретнато застлано с одеяла, а не с юргани или кувертюри, а отдясно на Харди имаше нощно шкафче. Скрин от тъмно дърво с няколко снимки на Рон, на Рон и децата, на Брий с децата. Нито една на Рон и Брий.

На дясната стена висяха ловни гравюри над кът за гимнастика: велоергометър и щанги. А до тях едва открехната врата водеше към друга баня. И накрая там, където стояха, имаше удобно наглед кожено кресло и също такъв диван, още една настолна лампа, маса с крака във формата на лъвски лапи, която, изглежда, служеше за писалище, с медна лампа, голям зелен бележник и кораб в бутилка.

— Харесва ми — обади се Харди. — Бих живял в такава стая.

— Нима не усещаш?

Харди помълча една-две секунди.

— Нищо не усещам, Ейб, освен че стаята е страхотна. И аз искам такава.

— Там е работата — отвърна Глицки. — Всеки мъж иска да има такава стая. И знаеш ли защо? Това е мъжка стая.

Отиде до дрешника и дръпна една от облицованите врати. Харди вървеше на крачка зад него и се озова пред няколко костюма, палта, ризи, окачалка за вратовръзки. На пода спретнато стояха подредени десетина и повече чифта обувки — официални, спортни, сандали, чехли. Глицки кимна, сякаш бе открил, каквото очакваше.

Отиде до другия край на дрешника и плъзна вратата. Там бе далеч по-празно. Лейтенантът отместваше няколкото окачени неща.