Но поне бяха изживели празничната си вечер. Събраните бонбони вече лежаха подредени на купчинки върху килимчето. Вълшебницата Ерин се беше справила с всичко и Харди бе повече от благодарен.

Освен това бе приготвила цял шейкър коктейли „Манхатън“ — денят бе тежък за всички и през последните двайсет минути те пиеха по едно питие преди лягане и се осведомяваха за напредъка на Харди, завършил с потенциално разтърсващото откритие за смъртта на Карл Грифин.

Ерин обаче имаше ясно съзнание за степенуването на задачите си по важност — този обрат на събитията може и да е очарователен, но не я интересуваше, ако не засяга Франи и възстановяването на нормалния живот на цялото семейство.

— Този полицай е убит, преди да забъркат и Франи, нали, Дизмъс?

— Около две седмици преди това.

— Ами тогава как е възможно… — Хвърли поглед на Беката, която попиваше всяка дума: — … как може да я държат там?

Харди схвана мисълта й, но каква полза?

— Тя е там заради разправия със съдията, Ерин. До това се свежда проблемът. Допускам, че както и да се развие разследването, ще я пуснат във вторник сутринта. — Думите му прозвучаха непринудено, но таяха смътен страх, че може да се окажат неверни. След изчезването на Рон всякакви предвиждания отпадаха.

— Но тя е добре, нали, татко? — Ето, видя ли? Колкото и да е притихнала, Беката изобщо не заспива.

Прегърна я и я потупа.

— Напълно, Бек. Всъщност ще видя дали… искате ли да си поприказвате с нея?

— О, татко, много!

Харди нежно премести главичката на Винсънт на дивана. Хрумна му внезапно, но може пък и да стане.

— Да опитаме.

Набра затвора и поиска рецепцията, внимателно напомняйки на дежурния за деликатесите, с които ги бе снабдил същия ден — да, човекът бил чул. Какво можел да направи за господин Харди?

Можел да позволи на жена му в административния изолатор да позвъни по телефона и да поговори една минутка с децата си. И след кратко колебание дежурният отвърна, че ще види какво може да направи.

Пет минути по-късно телефонът на Кокранови иззвъня. Харди нервно вдигна слушалката:

— Франи?

Щом чу гласа й, осъзна, че е трябвало да я посети тази вечер, когато минаваше оттам на път за Джеф Елиът. И двайсет пъти на ден да ходеше на свиждане, пак щеше да е малко. Трябва да зареже тази псевдополицейска дейност. Вече я движи Глицки и тя ще си върви от само себе си.

— Как я караш?

Чу я да си поема дъх и разбра, че събира сили да отговори.

— Добре — отвърна с такава престорена бодрост, че му призля.

Беката не бе в състояние да се сдържа и от вълнение теглеше крачола му, кабела, каквото й попадне подръка. Сметна, че не му е сега времето да й се кара.

— Слушай, тук има един човек, който иска да говори с теб.

— Добре, но после пак се обади, моля те.

Харди подаде слушалката на Бек и застана до нея, изслушвайки подробностите от последните два дни, въпросите, които й се е наложило да изтърпи в училище, кога ще се прибере мама, какво правят с нея в затвора — всички съкровени мисли и тревоги на дъщеря си, за които Харди не бе намерил време.

Винсънт се събуди и отпаднало се опря на него, смучейки палеца си, макар че се бе отказал от този навик преди шест месеца.

— Мама ли се обажда? Трябва да говоря с мама — прекалено сънен бе, за да се разплаче, но нещата вървяха натам.

И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин — трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.

Никакви критики към Харди — нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.

Беше степенувал нещата неправилно — усещаше го с всички фибри на тялото си.

Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина — не само на близките му.

Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.

Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.

— Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?

— Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.

— Така е, зная.

— Ами тогава?

Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.

Чуваше я как диша.

— Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?

— Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.

— Да не би пак да се е изплашил за децата?

— Но защо не ми е оставил някаква бележка?

— Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.

— Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.

Настъпи мълчание.

— Дизмъс!

— Слушам те.

— Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.

И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.

— Добре.

Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:

— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.

— Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано-рано.

— Би било чудесно. Дизмъс?

— Да.

Изчакваше я.

— Обичам те — каза тя.

Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.

— И аз.

Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.

След десет секунди Харди вече спеше.

21

Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.

Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.

Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.

Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.

— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.

Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.

— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.

Торн кимна с разбиране.

— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.

— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…

— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?