— Ейбрахам, всичко наред ли е?

— Просто отивам да отворя.

— Толкова шумно!

„Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер — да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове — та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.

Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.

Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.

Навън стоеше Дизмъс Харди.

— Шега или почерпка* — каза. — Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.

[* Традиционен въпрос, с който на 31 октомври в навечерието на Вси светии маскирани деца обикалят от къща на къща и искат сладкиши. Ако стопанинът не им даде нещо, скрояват му номер. — Б.пр.]

— … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.

Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.

— Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?

Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.

— Вкъщи няма никакъв алкохол.

Харди го посочи с пръст и заскача около него.

— Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.

— Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.

Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.

— Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?

— Вероятно — отвърна Глицки. — Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.

Харди поклати глава и се върна при бюфета.

— Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.

При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:

— Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, _ти_ пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.

— Защото има специфичен привкус.

— Шунката също. Всъщност много _повече._

— Да, обаче подправките й са кофти.

Глицки вдигна рамене.

— Това е манджа номер едно на Хаваите.

— Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои* ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?

[* Хавайско блюдо, което се приготвя от корените на таро. — Б.пр.]

Но Глицки не се даваше.

— Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.

Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:

— Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и — чуйте само! — _водораслите_ се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. — Той спря очи на Глицки. — Да не си мръднал?

— Не съм го измислил аз. — Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. — Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?

Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна — с равиоли. Канеше се да ги смеси — отваряше консервите.

— Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?

Глицки отиде да погледне.

Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.

Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.

Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й — установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител — впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката — Рон Бомонт.

Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.

(Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)

Но ревизорът се бе натъкнал на още нещо, и то крайно обезпокоително. Електронната магистрала си бе създала своя версия на документите и картата на Брий Бомонт бе послужила само като по-нататъшна гаранция за откриване на друга сметка в „Мелън Банк“. Тази сметка с лимит от сто и петдесет хиляди долара показваше редовни покупки в Сан Франциско, за които бе плащано ежемесечно. Месечните сметки са били изпращани на някой си Роналд Брустър до пощенска кутия. А никой в „Калоко“ не бил и чувал за Рон Брустър.

Харди стигна до този пасаж и сърцето му се сви. Вдигна поглед.

— „Калоко“ не са ли опитали да закрият втората сметка, сметката на Брустър?

Глицки седеше мълчаливо със скръстени ръце в очакване на този въпрос. Поклати глава:

— Виж на страница трета. „Мелън“ е използвала сметката от „Калоко“ само като гаранция, за да открие своя сметка. Що се отнася до „Мелън“, Рон _Брустър_ е бил страхотен клиент, плащал редовно цели пет години. По никой начин няма да закрият сметката. Освен това за сметката при тях не са използвани парите от „Калоко“. Тъй че Рон разполага със сто и петдесет хиляди доларов кредит. — Глицки се приведе напред, опрял лакти на масата. — Ще забележиш също, че сметката в „Мелън“ не включва Брий като упълномощена, а само Рон. И познай какво още? Подписът на Рон Брустър напълно съвпада с почерка на Рон Бомонт. Имаме си работа с ловък факир, Диз, укриващ се с фалшиво удостоверение за самоличност.

Дори за Харди, запознат с преднамерения предлог за двуличието на Рон, бе трудно да запази неутралитет, изправен пред подобно обстоятелство. А си помисли, че за Глицки това е направо невъзможно.

Което се оказа вярно.

— Първата ми работа утре сутринта ще е да пусна Коулман и Батавия по петите му.

— Те работят ли в неделя?

— И сега работят. — И го изгледа: — Да не искаш да кажеш, че това не насочва вниманието ти върху Рон?

— Не — съгласи се Харди. — Признавам, че започва да изглежда малко несигурен.

Ако Глицки умееше да се усмихва, то в момента на лицето му бе изписана усмивка.

— Малко несигурен, добре казано. При всички случаи по-несигурен от подписано самопризнание за убийство, но не много повече. И това не е всичко. Виж на страница пета.

Харди бързо прехвърли страниците, спря поглед на сведението и докато го разучаваше, Глицки продължи увлекателния си коментар:

— Електронната връзка, достъпна за „Калоко“, открива още четири сметки, свързани с „Мелън“. — Харди прочете имената: Рон Блак, Рон Блейк, Рон Бърнс, Рон Бланда. — Човекът си има кредит от един милион долара. Пет фалшиви самоличности. Повярвай, че разполага с паспорти и за петте.