— Така смятам и аз.

Джеф зашава в количката, реши се и кимна.

— Споменах ли вече, че „не е за печат“?

Харди умираше да разбере какво знае Джеф, но не биваше в никакъв случай да показва любопитството си. Усмихна се нехайно.

— Един-два пъти.

Зачака.

— Кери всъщност е добро момче, особено за политик. Бил съм няколко пъти с него в пресцентрове, след някой банкет, неофициално — съвсем както сега с теб — той е свестен. А и играе почтено с нас.

— С нас ли?

— С репортерите, медиите и така нататък.

— Добре. И?

— Така. Та човек като него, а понякога и като мен, открива някакъв факт и един вид неофициално решава да не го прави обществено достояние.

Харди вдигна вежди.

— Извинявай. Стори ми се, току-що те чух да казваш, че медиите могат да проявяват известна сдържаност.

Джеф потвърди с кисела физиономия.

— Говоря лично за себе си. Не че се фукам с това, но се случва. Понякога. — Пред скептичния поглед на Харди журналистът широко разпери ръце. — Добре де, рядко. Работата е там, че Кери не е женен и може да се среща, с когото си поиска. Както е правил и нашият президент, това си е негова лична работа. Не е за новините.

— Но Брий е била омъжена.

— А може пък да не са правили нищо, да го наречем, плътско. Може тя просто да е прекарвала доста време с него, и то само заради кампанията и работата.

Харди се приведе напред.

— Но ти знаеш нещо друго?

— Дали съм ги засякъл _на местопрестъплението_ ли? Не. Но съм сигурен. Според мен те са се обичали.

На Харди му потрябва малко време да осъзнае думите му, макар в крайна сметка да подозираше подобно нещо. Но Джеф продължи:

— Живеели са само на пет-шест преки един от друг, и двамата на „Бродуей“, както знаеш.

— Не, не знаех за него. Само за нея.

— Е, Кери също. Къщата му е оная трийсетстайна колибка точно на ъгъла с „Бейкър“. Ако я видиш, няма как да не я запомниш, а ти си я виждал. — Джеф като че ли изпитваше едва ли не облекчение, че може да разкрие тайната си. Щом е обещал да не я печата, най-добре бе да я сподели с някого, който на свой ред не биваше да я издава. — Както и да е, преди няколко месеца натисках Деймън за интервю — както казах, пътищата ни се преплитат — и той ми предложи да се срещнем у тях след няколко часа, щял да намери нещичко и за мен. Щял да се върне от Чико или от някъде си, щял да бъде сам, тоест без Валънс. Само че като отидох у тях, кой, мислиш, ми отвори вратата — Брий Бомонт.

— Облечена ли?

Джеф се изкиска.

— Ама че мръсно подсъзнание имаш. Да речем, че беше облечена като за вкъщи. Като за вкъщи и много, много привлекателна. — Замълча, припомняйки си, после въздъхна. — Много. В зелена копринена блуза с дълбоко деколте, ленени панталони, боса. Определено си спомням, че бе забравила да си облече бельо над кръста. Повярвай ми, такова нещо не се забравя, особено при нея, дори и да не си опитен репортер като мен, схващащ всички подробности.

Харди искаше да го накара да продължи:

— Та да чуем колко е била хубава.

— Доста повече от хубава, Диз. Във всеки случай на масичката имаше бутилка шампанско в кофичка, а иначе къщата бе празна. Така че попитай ме дали не се чувствах като навлек? Аз това!

— И какво се оказа?

— Очевидно е имала намерение да го изненада за добре дошъл след дългия път. И тъй, той изниква десетина минути след мен, отваря вратата и казва нещо като „Здрасти, Брий, колко хубаво, че си тук. Е, та какво става с проклетите бензинови добавки?“. Кажи ми, че съм гениален, но веднага схванах какво се крие зад това.

— Ти си гениален.

Джеф кимна.

— Все някой трябва да бъде. Както и да е, бяха двойка и аз го разбрах, а те разбраха, че съм разбрал. И им казах, че ще си трая.

— Извини ме за любопитството, но защо го направи?

Той поклати глава, сякаш това си оставаше загадка и за самия него.

— Не зная, Диз. Човекът ми допадаше. Допадаше ми политиката му. За тях това бе много важно. — Той открито погледна Харди в очите. — Абе просто така реших. Срам ме е да го призная, но бих направил същото дори и за теб.

— Няма да ти се наложи — отвърна Харди. — Не съм спал с Брий. Но не се ли изкуши да разкажеш на полицаите след убийството й?

— Защо? Не съм чул да подозират Деймън.

Харди го изгледа въпросително.

— Ако не друго, Джеф, тя е убита и ти знаеш, че той й е бил любовник. Това сигурно е от значение за разследването. Може би дори е съдбоносно.

— Но също е от значение за кампанията на Деймън, може би дори е съдбоносно. Не я е убил той, Диз. Няма начин. Освен това искам да го изберат и със сигурност не бива да казвам на ченгетата каквото знам. Навярно, ако някой от инспекторите бе дошъл и бе навързал нещата, ако ме бе попитал направо… Не зная, току-виж се бях изкушил. Но никой не ме попита. Никой.

— Но както _сам казваш,_ Джеф, всичко е взаимосвързано. Би следвало да е. — За да подчертае думите си, Харди тупна по бюрото. — И тъй, наградата ти днес е въпросът кой замърси водата? Какво представлява „Съюзът за чиста планета“?

Джеф отново зашава в инвалидната си количка, вдигна ръка към изморените си очи и ги потърка. Хвърли поглед на часовника си и внезапно видя, че навън е паднал кафеникав здрач.

— Кога ли ще се науча да не работя в почивните дни? Защо съм тук в събота?

Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.

— Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.

Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.

— „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. — Вдигна очи. — А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?

— Свързани ли са помежду си?

— Да кажем така — обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.

— И какво ги ръководи?

— Е, това е спорен въпрос. — Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети — повечето бяха в сферата на дребните хулиганства — вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.

„Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.

— Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.

Господи, дали са му да разбере.

Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.

— Но ако те интересува моето мнение — завърши Джеф, — точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.

— Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?

— Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.

Харди се облегна, кръстоса крака.

— И ти си събрал всички тези материали в една папка.

— Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.

— И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.

Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.

— Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.

Харди посочи папката.

— Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?