Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…
Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:
— Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.
Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.
Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.
Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.
Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро — според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.
— Ей — каза нисичкият човек на групичка репортери, — чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.
Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.
Разбира се, около него все още имаше охрана — четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.
Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие — в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, — но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за _вършене_ на подобни неща.
След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си — особено за защитата на околната среда, — а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това — повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, — го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.
Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм — нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.
Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.
Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:
— Това ли е Деймън Кери?
Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.
— Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.
Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше:
— Аз не съм репортер. — Обърна се с лице към Кери зад кадифения шнур и още малко повиши глас: — Адвокат съм на Рон Бомонт. Съпругът на Брий Бомонт.
— И да сте английската кралица, все ми е тая. Казах — никакви интервюта и вие няма…
Но Кери скочи на крака.
— Не, не, всичко е наред. — Усмивка на политик, разперена ръка. — Всичко е наред — повтори той на охранителите. — Ще поговоря с този човек. — А после се обърна към Харди иззад шнура: — Здравейте. Аз съм Деймън Кери. Какво мога да направя за вас?
— Не съм съвсем наясно. Опитвам се да измъкна клиента си, преди да са решили да го арестуват. Щом чух, че сте тук, реших да си опитам късмета и да видя дали ще поговорите с мен. Днес навярно ми е щастлив ден.
Кери хвърли поглед през рамото на Харди, вероятно с надеждата Валънс да дойде и да го изведе оттук. Но той бе зает и очите на Кери пак се върнаха към Харди.
— За какво искате да говорим? — попита го с лека усмивка.
Харди се изкуши хапливо да му съобщи, че го е гледал по телевизията и иска да знае кой го подстригва. Имаше един-единствен въпрос, поради който да се намира тук, и Кери би трябвало да знае какъв е. Махна над шнура, който ги разделяше, към канапето, от което Кери току-що бе станал.
— Искате ли пак да седнем?
Успокоявайки за трети път пазителите си, че всичко е наред, кандидатът отмести шнура и пусна Харди при себе си, после го последва до канапето и двамата седнаха. Кери си придаде заинтересован вид и около минута двамата обсъждаха познатия въпрос за малкото име на Харди — че Дизмъс бил добрият разбойник на Голгота и светецът покровител на убийците.
— Но аз дойдох тук — заключи Харди, — защото може би вие ще ми дадете по-добра представа за Брий. Говори се, че сте били близък с нея и се питам дали някога е споменавала за свои врагове, или че се бои за живота си?
Кери се пресегна за чашата с вода и бързо отпи.
— Честно казано, не. Смъртта й сама по себе си ме потресе, но щом чух, че някой я е убил… — Поклати глава. — Стори ми се невъзможно. Едва ли някой би могъл да я мрази, особено като човек. Тя бе най-милото същество на света.
— Значи според вас това е свързано с… какво? С тази бензинова добавка ли?
Кери отново поклати глава.
— Не зная. Може да е обир. Оказала се е на неподходящо място в неподходящия момент. — Умълча се за миг. Когато заговори отново, Харди остана с впечатление за по-голяма прямота. — Наистина не мога да си представя, макар че след днешния случай понякога ми се струва, че вече не съм в състояние да си обясня каквото и да било. Какъв трябва да е човек, за да отрови _питейната_ вода? Каква изкривена логика движи тези хора? Щом са могли да сторят това… — Гласът му заглъхна. — А съпругът й? Вашият клиент? Той няма ли някакви предположения? Май четох, че изчезнал?
