10

Харди, останал сам в петък вечерта, крачеше от единия до другия край на къщата и се опитваше да стигне до някакъв — какъвто и да е — извод, да разработи план. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че тази вечер отново ще се види с Франи и ще й поднесе току-що полученото известие, че Рон не е отишъл просто на риба или нещо подобно. Иначе щеше да е съобщил на госпожа Уилсън и в списъка нямаше да има звездички.

Но си знаеше, че тази новина няма да повлияе на жена му. Тя щеше да му отговори, че да, разбира се, че на Рон му се е наложило да изчезне. Че заради децата си не може да допусне да го замесят в съдебно разследване. Че не е имал друг избор.

И какъвто си е глупак, Харди бе обещал на Франи, че няма да разкрива тайната, независимо дали изобщо вярва на думите й. Какво значение има, че бе изгубил правото да претендира за неприкосновеността на взаимоотношенията адвокат-клиент — осъзна, че е извършил нещо, което за в бъдеще щеше съвсем да му върже ръцете. Не можеше да говори с никого за това — нито с Глицки, нито с Фримън, нито с Моузес или с Ерин, с никого. Не биваше да дава обещание на Франи, но след като бе обещал, ако искаше да удържи на думата си, нямаше мърдане.

Телефонът го изтръгна от мислите му. Навярно преди известно време бе спрял да крачи напред-назад, защото се видя да седи на кухненската маса, а пред него имаше чаша недокоснато, изстинало кафе. Беше се здрачило, защото навън отново бе паднала гъста мъгла. Стана и взе слушалката при второто иззвъняване.

— Ще го съобщят в новините в пет. — Фримън не си падаше по предисловията. Заговори, още щом чу гласа на Харди: — Свиках пресконференция, а новините днес навярно са скучни. Защото дойдоха всички. Жалко, че те нямаше. Ето къде се водят сраженията. Всъщност защо си стоиш вкъщи?

— Подбирам нови завеси за спалнята — отвърна Харди. — Какво ще съобщят в новините? За Франи ли?

— И за Брон. И за Рандъл. Допадна им, лапнаха го като топъл хляб. Нищо чудно да се появи по националните програми. На твое място щях много скоро да очаквам някое и друго обаждане. Свири на струната „съпруга и майка, откъсната от семейството си“.

— А има ли друга струна?

Фримън се подвоуми.

— Е, сигурно ще се появят и репортери с мръсно подсъзнание. Приеми го като знак на внимание и не избухвай. — А после се върна към стратегията: — Наистина смятам, че така ще се доберем до Прат, ще я убедим да не подкрепя Рандъл, да го накара да поразмисли. Какво се чува за съпруга на Брий?

— Напуснал е града. — Харди му разказа за посещението си в „Меривейл“. За отсъствията на децата.

— Ченгетата знаят ли?

Харди се сепна, осъзнавайки, че те по всяка вероятност не знаят. И през ум не му мина да позвъни на Глицки, защото лейтенантът му бе заявил, че всъщност Рон Бомонт не го интересува като заподозрян. Но Фримън имаше право. Бягството му променяше нещата.

— Веднага ще им се обадя.

— Не е зле да се видиш и с Франи. Като разбере, че наистина е избягал и изглежда като заподозрян в убийство, тя може и да промени решението си да го защитава.

— Добра идея — отвърна Харди. Държеше си езика зад зъбите. — Така ще направя.

— Първо виж новините — заръча Фримън. — Започват след около пет минути на Четвърти канал.

— На него съм. И ти благодаря, Дейвид.

Фримън се засмя.

— Шегуваш ли се? Нали за това живея.

Идеята да се обади на Глицки беше добра. Неговите инспектори с радост щяха да заподозрат всеки друг, освен Рон в убийството на Брий. Но сега, когато Рон явно бе избягал от правосъдието — а Харди бе принуден да направи това предположение, — Ейб ще трябва да предприеме нещо.

— И защо? — попита лейтенантът, а в гласа му започваше да се прокрадва раздразнение. — Какво искаш от мен?

— Да го намериш, Ейб. Все повече заприличва на убиец. Длъжен си да го признаеш.

— Може би донякъде, но Скот Рандъл вече го издирва под дърво и камък. Имам чувството, че ще е забавно да му погледаме сеира известно време.

— А междувременно Франи ще гние в затвора.

Харди чу търпеливата му въздишка от другата страна на телефонната линия. Последва кратко мълчание.

— Постигна ли някакъв напредък със съдия Брон? А Фримън?

— Не.

— Ами тогава Франи, изглежда, ще остане вътре четири дни, независимо от всичко, нали?

Харди нямаше готов отговор. Вярно беше.

Глицки продължи — логично и безпристрастно:

— Дори Рон да пристигне със собственоръчно подписано признание, съдържащо всичко, което Рандъл иска от Франи, според мен това няма да промени нищо, ама нищичко. Прав ли съм?

Харди знаеше, че е прав. Франи бе в затвора по две различни обвинения в оскърбление. Дори да проговори още сега, пак ще трябва да изплати целия си дълг от четири дни към Мариан Брон. А от друга страна, дори Брон да отмени това наказание, Франи ще остане в затвора заради тайната, докато Скот Рандъл не й каже, че може да си върви.

Харди знаеше всичко това, но то не му носеше никаква утеха.

— Виж, Ейб, може би все пак ще накарам Брон…

— „Може би“ е ключовата дума тук. Виж, Диз, застъпих се пред Прат, опитах се да принудя Рандъл, два пъти се видях с Франи, за да се уверя, че там се грижат за нея и май е така. И аз като теб не съм във възторг от ставащото.

— Зная, Ейб. Не казвам, че ти не…

— Но всичко, свързано с Рон Бомонт, няма да стои на дневен ред през следващите три дни. Непосредственият ти проблем е с Брон.

— Но ако намериш Рон, издействаш съдебно разпореждане, наемеш и други агенции да търсят…

— И после какво? Това бездруго ще стане, щом съдебните заседатели се съберат отново във вторник. Ще го подведат под отговорност, освен ако моите момчета не намерят друг заподозрян, и тогава всичко живо ще започне да го издирва. Така че вероятно ще го открият. Но дори и тогава, ако наистина е убиец, той няма да каже нищо. И какво ще прави Франи тогава?

— Не зная, Ейб, просто не зная.

— Господи — гласът на полицая омекна. Ейб видимо му съчувстваше, дори се опитваше да му помага на няколко фронта, но просто нищо не можеше да се направи. — Ти какво мислиш, Диз? Тя не ти ли загатна за какво става дума? Имаш ли изобщо някаква представа?

Харди се насили да процеди:

— Никаква, Ейб — излъга той. — Ама никаква.

Петнайсет минути след края на новините той вече си бе облякъл палтото и излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Не се съмняваше, че нападението на репортерите започва и щеше да остави телефонният секретар да записва, а той щеше да тръгне към центъра. Но после си спомни, че може да е Ерин или децата, затова реши да прослуша обаждането от апарата в коридора.

— Ало? — Непознат глас — навярно на репортер, и то достатъчно чевръсто успял да се сдобие с номера на телефона на Харди, невписан в указателя. Звучеше видимо разочаровано, че не се бе свързал за интервю. Е, Харди нямаше желание да разговаря с репортери. Запъти се към външната врата да излезе. Гласът продължи: — Опитвам се да се свържа с Дизмъс Харди. Името ми е Рон Бомонт и току-що гледах новините по…

Харди грабна слушалката и произнесе „ало“.

— Здравейте, господин Харди, как сте?

— Е, не особено добре, да ви призная. Научихте ли, че Франи е в затвора?

— Затова ви се обаждам. Видях по новините и си помислих, че може би ще съм в състояние да й помогна.

— Можете да й помогнете. Къде сте в момента?

Мълчание.

— Хм, по-добре да не ви казвам. Не съм далеч. Сметнах за по-разумно да се махна, преди полицията да реши, че съм заподозрян.

— Не полицията, а Областната прокуратура смята така.

Сух смях.

— За мен е едно и също. Не мога да си позволя да им се мяркам пред очите. Вашата съпруга каза ли ви… за положението? При мен?

— Да. Говорихме. — Харди съзнаваше, че тонът му е ядосан, раздразнен. Така си и беше. Не му се щеше да се насилва и да се преструва заради клетия Рон — главния инициатор на цялата бъркотия. — Работата е там, че в момента положението на Франи е дяволски отчайващо. Вече прекара една нощ в пандиза.