— Но с Прат навярно е другояче — продължи старецът. — Тя се интересува от реакциите на обществеността, от гласоподавателите, нали? След някоя и друга седмица ни предстоят избори. За съжаление те не засягат Прат. Тя има още две години, независимо какво ще направим сега. Все пак можем да опитаме — прие Фримън, макар да бе ясно, че го смята за рисковано начинание. — Разбира се, след една нощ в затвора Франи може би ще реши, че едва ли си струва да жертва живота си заради тази скъпоценна тайна. Особено като научи, че приятелят й е напуснал града.
Харди пристигна в затвора в седем без петнайсет, а го пуснаха вътре точно в седем. Фримън щеше да говори с Мариан Брон и щеше да се опита да й изкаже някакво приемливо за Франи извинение. Поне така се надяваше. Знаеше също, че Глицки ще натисне инспекторите от отдела си, работещи по случая „Бомонт“, да намерят Рон.
Но на първо място бе Франи. Трябваше пак да се срещне с нея, да получи поне някакво разумно обяснение какво става и затова бе тук.
Вратата на стаята за посетители се отвори и Франи замръзна на мястото си, сякаш се боеше да пристъпи, а може би се боеше от него. Пазачът стрелна Харди с въпросителен поглед.
— Така добре ли е? Готови ли сте?
И щом затвори вратата зад Франи, тя направи една крачка в стаята.
— Нямаше го у тях. — Харди говореше с адвокатската си интонация, с която съобщаваше лоши новини — равна и безстрастна. Изреждаше фактите: — Рон го нямаше. Преместил се е оттам.
Тя не изглеждаше по-добре от снощи, но и не изглеждаше по-зле. Може би беше поспала поне малко. Най-лоша бе тази напрегнатост, която сякаш й пречеше да пристъпи напред. Харди толкова дълго се бе самоукорявал за своята неспособност да я освободи от затвора, та дори през ум не му мина, че и тя може да таи подобни самоненавистнически чувства, задето бе подложила него и децата на такова изпитание.
Нещо се мярна в погледа й и тази мисъл го осени едва сега. Той направи първата крачка в буквалния смисъл на думата, протягайки ръце към нея. Със сърцераздирателно ридание, тя се хвърли в прегръдките му.
— Снощи не успях да ти кажа, Дизмъс. Ейб беше с нас, спомняш си. Влезе, точно когато стигнахме до този въпрос или поне се канехме.
— Тогава трябваше да говориш пред Ейб.
Тя поклати глава.
— Не можех. Казах на Рон, че не му обещавам да крия от теб, че ти казвам всичко, но Ейб — това е съвсем друго нещо.
— Не можа ли просто да го помолиш да ни остави, да излезе за малко?
— Не, защото ти щеше да останеш. И той щеше да схване, че съм ти съобщила нещо, нали? А какво можеше да е то, ако не тайната на Рон? Нямаше да ни остави току-така. Познаваш Ейб. Не че му нямам доверие, но той е ченге. Той винаги и преди всичко е полицай, дори и с теб.
Харди съзнаваше, че тя има право. Преди няколко години при едно дело бе възникнало притеснение по подобен повод и Ейб не му говори няколко месеца. Ако Ейб научи, че Харди знае тайна, отнасяща се до негов случай, и не му я е казал, в най-добрия случай щеше да си има неприятности. Франи му бе спестила тази грижа.
Тя седеше до него и държеше ръката му в скута си. Все още се намираше в затвора, но поне разговаряха, отново бяха съпруг и съпруга. Всъщност той искаше преди всичко да разбере какви са отношенията й с Рон, но нямаше да я попита направо. Това не би трябвало да е от значение. Франи бе негова съпруга и имаше нужда от помощта му. _Това_ бе на дневен ред днес — излезеше ли от създалото се положение, тогава той щеше да се занимае и с останалото.
Помисли си още, че ако наистина ставаше нещо важно, нещо, което да заплашва брака им, тя щеше да му каже — беше _длъжна_ да му каже, нали така? Знаеше, че подобно предателство — да пропусне да му каже — ще е най-лошото от всичко, което би могла да стори. Със сигурност щеше да му каже.
Но не можеше да я попита направо. Ще подходи по-общо и ще види как ще потръгне. Наложи си маската на адвокат и попита с възможно най-миролюбив глас:
— И за какво е цялата тази работа?
Франи използваше дланите му като чифт броеници. Харди забеляза, че тя трепери, и свали найлоновото си яке. Заметна раменете й с него.
Пазачът почука и съобщи, че арестантката ще изпусне закуската, ако свиждането им продължи, но Харди с огромния си адвокатски опит го подмами да им донесе две чашки кафе и тазсутрешната дажба на Франи, след което изчакаха няколко минути в неловко мълчание.
„Защо не ме пита? — мислеше си тя. — Нима му е толкова все едно, та дори не ме пита? На негово място аз щях да му задам само този въпрос — за мен и за Рон.
Просто много отдавна се занимава с такива неща, там е работата. Те са го променили изцяло. Ето го сега, седи тук съвсем хладнокръвен и безпристрастен, защото има нов _случай_, нов проблем за разрешаване. Няма значение дали жена му му е изневерила. Той просто иска да разбере какво _се е случило_. Само фактите, госпожо — но за него това не бе поредният адвокатски виц. Бе му дълбоко присъщо.
Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“
Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.
Прищя й се да го удари с юмрук.
Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави пластмасовата лъжица и отпи от кафето си.
— Добре. — Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. — Но трябва да си остане между нас.
— Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?
— Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, _най-вече_ като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.
Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно — не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, — но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.
Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена — ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие — щеше да е под закрила.
Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора — Глицки, Канета, — които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.
Тя обаче не отстъпваше.
— Не. — Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. — Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.
— Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.
— Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.
— А? О! — изръмжа Харди.
— Какво?
— Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.
