Харди се вмъкна откъм трапезарията с пълна чаша в ръка. Франи вдигна поглед към него.

— Ейб бил добре. Ама наистина.

— Чудесно — каза Харди.

— И не иска да говори за това.

— Още по-хубаво. — Махна на Глицки да се отмести и зае другия ъгъл на дивана. — И аз не искам да обсъждаме Ейб.

— Няма нищо за обсъждане — натърти Глицки. — Върша си работата, животът си тече.

Франи разтърси глава.

— И един път не си излязъл с жена за година и три месеца.

Глицки бе слушал същото неведнъж, с дребни промени. Белегът по устните му се изпъна.

— То е защото ти вече си семейна.

Франи грейна и каза на Харди:

— Много е мил.

— Истински ангел — съгласи се Харди. — Макар мнозина да говорят друго.

— Ейб, все пак… — Франи не смяташе да се откаже лесно.

Глицки се плесна по краката и стана.

— Все пак, приятелчета, трябва да потърся Уес Фаръл.

Най-после Фаръл отговори на обаждането. Като че беше съвсем трезвен и надъхан.

— Лейтенанте, разговарях със своя клиент преди не повече от двадесет минути. Той гори от нетърпение да уредим нещата. Аз също. Вашият приятел Харди спомена, че имате някакъв план и бих искал да знам какъв е. — Вече по-рязко: — Очаквах, че по-рано ще се свържете с мен.

Глицки отвърна остро:

— Не си бяхте вкъщи. Опитвах няколко пъти. И бях на разположение целия ден вчера. Щяхте вие да ме потърсите, забравихте ли?

Кратка пауза, после сдържано сърдитата реплика:

— Смятам, че обясних задоволително положението на господин Харди.

Глицки усети как се изпарява желанието му да сътрудничи с този човек. И Фаръл вече си служеше с тона на юрист — защитата срещу обвинението, на чиято страна беше Глицки. Харди пък се превърна в господин Харди. Щеше да изпусне Фаръл, значи и Ший, и всичко останало, ако не смачкаше главата на надигащата се враждебност, на пламналото раздразнение.

— Моля за извинение — каза той. — Боя се, че нямах много време да изслушам Харди. Той само ми предаде, че сте готов да разговаряте с мен. Само това. Радвам се, че склонихте.

В поредната пауза Фаръл сякаш преценяваше доколко е искрен.

— И каква е вашата идея?

Сега беше ред на Глицки да се колебае. Доколко откровен можеше да бъде?

— Говорих със сенаторката Уейджър. Алън Рестън е нейно протеже, а точно той е препъникамък и за вас, и за мен. Тя ми обеща да се срещне с него, да го убеди, че трябва да направи отстъпки на Ший, да му осигури безопасност.

— Лично ли говорихте със сенаторката?

— Да. — Съзнаваше, че дължи още някакво обяснение: — Заедно следвахме в колежа. Познаваме се.

— Щастливо съвпадение. Тя обеща ли?

— Да, каза, че ще говори с Рестън. Стори ми се сигурна, че ще убеди Рестън да смекчи позицията си, да даде гаранции, а точно това желае Ший, нали? Променил ли си е намеренията?

— Доколкото знам, не. Лейтенант, обаче за него това са минимални искания. Още желае да бъде изслушан. Длъжен съм да ви уведомя, че ще упорствам докрай, за да отхвърля изцяло обвинението. Нагласено е.

Глицки реши, че моментът е подходящ да укрепи току-що сключения съюз.

— Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.

— И какво е то?

— Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.

Глицки дочу въздишката на облекчение.

— Благодарен съм ви за това — увери го Фаръл. — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?

— Питайте.

— Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?

Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.

— Двама са. Нищо необоримо засега, но да — има някои неща, вглеждаме се в някои хора.

— Точно това исках да чуя. — Мълчание. — И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?

— Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.

— Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар — ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. — Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.

— Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?

— Никъде няма да ходя. Тук ще съм.

— Добре. Ще ви потърся.

— Чудесно. Още нещо, лейтенанте.

— Да?

— Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.

— А би трябвало винаги така да си вършим работата.

— Ъхъ, как не — промърмори Фаръл, — ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.

Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.

Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в _нейната_ къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.

Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.

Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.

Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.

Или да се подобри, напомни си той.

Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.

Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.

Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.

„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. _Ние_ ще ти се зарадваме. Става ли?“

Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.

Поговори поред с всички момчета — с Айзък, Джейкъб, Орел — и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.