Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.

Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“

Кевин застана до нея и прочете надписа.

— Готова ли си? Да се махаме.

Дръпна я за ръката и натисна дръжката.

Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.

Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.

— А _тези_ какво правят тук? — промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.

Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.

Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.

Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.

Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…

Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.

Сам излезе от тоалетната.

— Никой.

Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.

Нищо.

Пусна я да се затвори. Пак натисна.

— Алармата се е скапала — каза той.

Напоследък нищо не вървеше както трябва.

— Направо щях да умра — каза Мелъни.

Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.

— Какво ще правим с тази сметка?

Кевин я погледна втренчено.

— Тревожиш се _за сметката_?

— Ами, да. Пощуряла съм, нали?

Кевин я обърна към себе си и я целуна.

— Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.

Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна:

— Като перце по сърцето, любими.

64.

Преди вечеря Дизмъс Харди зареди компактдискове с около пет часа оперни записи и сега един тенор (не беше Лучано Павароти, но Глицки не им помнеше имената) едва чуто извиваше сърцераздирателните си трели.

След като се раздели с Лорета, Глицки искаше да мине набързо оттук, да чуе основното от разговора на Харди с Фаръл, после да се обади на адвоката, за да се заеме с проблема Кевин Ший.

Щом влезе, набра номера на Фаръл, но побесня, когато никой не вдигна слушалката. Защо този тип не си бе монтирал телефонен секретар? Всички адвокати имаха поне по един, понякога Глицки си мислеше дали тези устройства не ги продават от монетни автомати по коридорите на юридическите факултети.

После влезе в кухнята, целуна по бузата Франи, съпругата на Харди, а тя го погледна само веднъж и заяви, че Глицки остава да вечеря с тях. Точка по въпроса. Било очевадно, каза тя, че изобщо не се грижи за себе си. С колко килограма е отслабнал? И какво му става? Ако не му пука за себе си, поне да мисли за децата си.

Франи беше по-малката сестра на Моузес Макгайър, съдържателя на бара — дребничка жена с дълга, огненорижа коса, с кожа като сметана и зелени очи. Беше по-млада с повече от десет години от Глицки и Харди. Идеалистка, инат, красавица.

Когато Фло почина, макар семейство Харди да имаше две малки деца, Франи прибра при себе си момчетата на Глицки за повече от месец, докато той се преструваше, че започва да слепва отново пръсналия се на парчета живот. Помогна в най-критичния момент и му даде възможност да открие и наеме Рита. А момчетата усетиха, че животът продължава, когато най-силно се нуждаеха от това. Пък и така Глицки имаше извинение да отива при някой след работа, да не стои сам.

Днес решиха да го нахранят добре. Дизмъс и Франи постепенно се превръщаха в ценители на изтънчената кухня, но Ейб си каза, че на човек може и по-лошо да му се случи. Наричаха ястието „ризото“, докато той би казал риба с ориз, но беше вкусно под всякакво име. Дори изпи почти цяла чаша бяло вино. В съответствие с гастрономичните правила.

Половин порция „Столичная“ през деня, чаша вино вечерта. Май клонеше към алкохолизъм. Което го подсети…

Пак се обади на Фаръл. По-точно, опита се. Беше влудяващо да осъзнае, че собственото му чувство колко е спешно да уредят въпроса с Кевин Ший изобщо не се мяркаше в съзнанието на адвоката. А може би бъркаше, току-виж се е срещнал с клиента си, обсъждат си стратегията. Поумува над разговора си с Фаръл и описанието на Харди за срещата в „Малкия Шамрок“ и стигна до заключението, че каквото и да върши адвокатът, винаги е намесено и пиенето.

Е, трябва да е търпелив, по принуда.

По време на вечерята споменаха бунтовете, отиването на момчетата и бащата на Ейб в Монтерей, фестивала в Ашлънд, постановката на „Буря“, летуването на палатка по принцип, така стигнаха до „комитета по правилата“ в дома на Ейб, психологията на децата (хлапетата на семейство Харди бяха на пет и три години), после някак се отплеснаха към надзорника Райтсън, политиката на градската управа, събитията в Палатата, Арт Драйсдейл, покойния Крис Лок и бъдещето на политическата система в Съединените щати. Както обикновено.

Споменаха и Лорета Уейджър. Също и Илейн. Щом навакса новините от последната седмица, Харди не се възхити от ролята на тези две жени в събитията — от натиска им да бъде предявено обвинение срещу Кевин Ший, от злоупотребата с масмедиите.

Но Глицки не гореше от желание да си излее душата и отклони разговора за това, защото не си струвало да приказват за политика. А как Франи успява да приготвя зеления фасул толкова хрупкав? Покрай всички други теми не опряха до подробностите в разговора на Харди с Уес Фаръл и до факта, че заповедта за обиск е била изпълнена от следовател в прокуратурата. Просто не стана дума за това.

Сега Глицки седеше в топлия и просторен (особено в сравнение с неговия) хол. С тъга и завист забеляза, че тук нямаше нелеп и голям сгъваем параван, отделящ кътчето за сън. Разбира се, в къщата на Харди не беше необходим. Те не ползваха услугите на бавачка. Франи си стоеше вкъщи с двете деца. Дизмъс работеше. Старомодно, но така искаха. Както беше с него и Фло, и както почти никой друг не живееше напоследък.

В камината пукаха букови цепеници, чуваше приятелите си отзад в кухнята, увлечени в уютна домашна разговорка, докато приготвяха заедно десерта.

След малко Франи влезе в хола, вързала косата си на опашка, с тениска и шорти, по сандали на бос крак. Остави на масата пред Ейб поднос с два чайника, чаши и купа със сладкиши. Сви се като котка в люлеещия се стол срещу него.

— Какво ще кажеш, да проявим малко храброст и да не гледаме телевизия тази вечер?

Глицки се засмя и се зае да изстиска лимон в чая си. Франи се сещаше за всичко.

— Значи само да си говорим?

Тя кимна изразително.

— Странно е, но предлагам да опитаме. — Пресегна се и докосна коляното му. — Изобщо не говорихме _за теб_. Как се справяш?

Той разбърка чая, загледан в миниатюрния водовъртеж.

— Добре съм, Франи. Наистина. И май с това изчерпах темата.

— Е, но ако ми простиш за израза, изглеждаш малко смачкан.

— Трудна седмица беше. — Отпи от чая. — Наистина съм добре.

Франи пак кимна.

— Дизмъс твърди, че кажеш ли три пъти „добре съм“ за една минута, значи никак не си добре.

— Тъй ли било според Дизмъс?

— И ако вметнеш „наистина“ поне веднъж, значи _наистина_ не си добре. — Тя се наведе към него. — А ти го каза два пъти. Забелязах.