Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.

52.

Мелъни си мечтаеше как ще се понесе като вятъра към телевизионната станция, а там млада стажантка, жадуваща да стане прочута репортерка, ще грабне касетата и ще нахълта в студиото, следвана по петите от самата нея, ще прекъсне предаваната в момента програма за извънредна емисия новини.

Действителността беше къде по-сива.

Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.

Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.

Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.

Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.

Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.

Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.

— Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. — Още едно кимване. — Моля ви!

Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.

— Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!

Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.

Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.

Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.

— Не е бомба — прошепна Мелъни, после по-силно: — Това е видеокасета. Със запис!

Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото:

— Много е важно! Разбрахте ли? Много!

Изглежда пазачът най-после я разбра.

Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.

— Какво стана? Ти добре ли си?

Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.

Тя само се притискаше в него.

Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде бяха, побутна Кевин да влязат и затвори вратата.

— Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.

— Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.

— Едно _голямо_ питие. Какво ще ми препоръчаш?

Той помисли около минута.

— „Май Тай“.

— Съгласна.

Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.

— Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?

— Знам. Тоест — не знам. Чувствам се такава некадърница…

— _Недей_ — натърти Кевин. — И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…

— Но ти не можеше да…

— И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. — Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. — Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.

Но Мелъни не се хвана на хитрината.

— И точно за какво ще те съдят?

— Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението — със снимката, с общественото мнение — аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… — Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. — Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.

Такъв си беше — уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.

Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.

Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.

— Какво е това?

— Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.

— Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.

Той посочи каната.

— Каквото и друго да срещнем по житейския си път, постигнали сме _това_.

Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.

Тя помириса съдържанието.

— Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.

— Кога?

Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.

— По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим _сега_?

— Права си — сериозно каза той. — Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.

Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо — беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.

— Не е лошо, а?

Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.

Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.

— Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем — името. Всяка велика напитка има нужда от име.

Тя примлясна.

— Фред.

— Да я наречем Фред?

— Ами да. — Още по-голяма глътка. — Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?

— Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.

— Защо пък не?

— Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските — „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…

Мелъни оглеждаше чашата на светлината.

— Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?

— Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…

— Кола?

— Диетична кока-кола.

— Добре.

— И портвайн. И малко бренди.

Тя допря чашата до устните си.

— Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.

— Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“

— Кевин — обади се тя, — не може да е по-голям конски гъз.

— Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?