Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.

До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.

— Цяла вечер сме така, сержант. — На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. — Напоследък на всички им е черен светът пред очите.

— И на мен, Джими — промърмори той и тръгна към шума.

Който бързо се засилваше.

Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.

Един от униформените се обърна и викна към коридора:

— ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!

Писклива аларма се включи някъде в сградата.

Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.

Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.

И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове — нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.

А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.

Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори — вероятно онези от шестия етаж.

Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.

Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?

Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа — с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.

Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.

Беше единайсет и четвърт.

Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.

Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли — месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.

Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.

Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.

Не беше.

Защо ли? Какво му ставаше на този човек?

После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.

Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите около Градската палата.

Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.

Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.

— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.

Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.

Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.

Е, сега отиваше най-отгоре.

Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс — „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана` тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?

Поблъска си главата още малко — може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.