Ами ако успее да му предложи контрол върху грамадното парче потенциално скъпоценна недвижимост, каквото представляваше базата „Хънтърс Пойнт“? Разположено точно на брега на залива, с някои от най-прекрасните гледки в целия град, в сърцето на афроамериканската културна среда, това място беше необработен диамант, очакващо човека с прозорливи планове, водача, способен да открои блясъка му.

А Лорета беше член и на комисията, занимаваща се с проблемите на отровените територии, и на комитета, разпореждащ се със съоръженията, от които армията се отказваше. Знаеше твърде добре, че за федералното правителство тази бивша база представляваше многомилионно, тежко главоболие. Оценките само за почистването на токсичните замърсители (ако изобщо беше възможно да се извърши това, в което мнозина се съмняваха) стигаха до сумата трийсет милиона. Приключеше ли това гигантско начинание, ако мястото бъдеше превърнато в национален парк — като „Президио“ — преустройството и подобренията, преди да стане достъпен за обществеността, щяха да глътнат още петдесет и пет до сто и петдесет милиона. Като се прибавеше и поддръжката на парка (дванайсетина хиляди долара всеки ден), дори най-снизходителният наблюдател виждаше в базата само един огромен проблем.

Но имаше и други съображения. Първо, тя беше убедена, че ще намери изход. От месеци умуваше над различни варианти и вече й се мяркаше как би изглеждал окончателният план. Точно защото районът беше такава ужасна тегоба за федералното правителство, то с радост би се отървало _просто така_ от „Хънтърс Пойнт“, за да си умие ръцете и да каже „сбогом“ на проблема. Естествено, бюрократичните процедури не позволяваха това да се случи при обичайния ход на събитията.

И точно тук се криеше същността на последните дни — събитията рязко измениха насоката си. Натрапваше се необходимостта да направят нещо символично, да действат решително, да се отърсят от всички чиновнически измишльотини, за да внушат недвусмислено — всички сме в една лодка, и на щатско, и на държавно равнище, затова трябваше да _проявят_ добра воля, а не само да приказват.

И така, тази сутрин Лорета бе пробутала сбита версия на своето предложение на двама свои колеги от Сената, както и на шефа на президентската канцелария. Всеки незабавно оцени идеята като блестяща, дори пророческа — да се създаде изпълнителен комитет, който да предаде „Хънтърс Пойнт“ на попечител, поел задължението да превърне бившата база в средище за социално онеправданите деца. И чудесна възможност за президента да покаже своята отзивчивост към тежкото положение на децата и младежите от бедните квартали на града — да им предостави място, където да се събират, да играят, да учат. (И да се отърве от административен кошмар, струващ поне двеста милиона долара.) Разбира се, близки до президента източници щяха да подшушнат на медиите, че сенаторката Уейджър е автор на великолепната идея.

И кой беше по-подходящ за попечител от Филип Мохандас, отдадения на делото си водач, който дори насред тази криза проявяваше склонност да приеме разумните предложения за компромис? Никой не подлагаше на съмнение предаността на Мохандас към хората, които се бе наел да защитава, а и неговата организация бе налице, готова да се заеме с осъществяването на проекта. А умерената сенаторка Уейджър щеше да гарантира неговата добронамереност.

Накрая обясни на Филип, че можеше да се надява и на федерални помощи (дори ако забравеха за момент задължителните субсидии от щатското правителство в Сакраменто и градската управа) в размер на около дванайсет милиона долара годишно. Всеки месец по милион. Освободени от данъци. Почти изцяло в налични средства.

Както винаги става с наличните, невъзможно е да водиш изчерпателно счетоводство. А и никой не очаква това.

Така че Филип Мохандас отиде при Конрад Ейкън и направи Алън Рестън новия районен прокурор на град Сан Франциско.

Смъртта на Крис Лок, Алън Рестън, Филип Мохандас, „Хънтърс Пойнт“ — всички потенциални неприятности се превръщаха в предимства. Благодарение на сенатор Лорета Уейджър.

— Нека аз да карам. Изглеждаш изтощен.

Глицки се подвоуми за миг, сви рамене и даде ключовете на Лорета.

— Няма да споря.

— Освен това аз ще платя вечерята.

— Аз не…

— Никакви възражения. Сенаторите не понасят препирни с по-нисшестоящите простосмъртни, а това се отнася за всички, с изключение на президента, който също не понася препирните.

Глицки несъмнено й се радваше. Усмихнат, заобиколи плимута и отвори дясната врата.

— Ами вицепрезидента?

Тя го изгледа пренебрежително.

— Той е най-обикновен сенатор, комуто отгоре на всичко се налага твърде рядко да гласува. Определено влиза в категорията на простосмъртните.

— Губернаторът? — подсказа той.

— На кой щат? — мигновено попита тя, докато се настаняваше зад волана и освобождаваше ключалката отдясно, за да влезе Глицки.

Той седна до нея.

— Калифорния.

Лорета помисли около минута, посегна под седалката и се помъчи да я издърпа напред. Не помръдна. Не й стигаха сили.

— Помогни ми малко. Раз, два, три!

Двамата преместиха седалката, за да достигат краката на Лорета педалите.

— Калифорния… понасям.

— Понасяш? Какво точно понасяш?

— Лейтенант, а какво обсъждахме току-що? Дали понасям възражения, нали? Бих казала, че губернаторът на щата Калифорния също се числи към хората, които не търпят препирни с нисшестоящите простосмъртни.

Той се ухили и белегът се изопна по устните му.

— Добре де, а какво ще кажеш за губернатора на Делауеър?

— Не понасям.

— Луизиана?

— Не понасям.

— Хъм. Значи лейтенантите от полицията…

Лорета завъртя ключа, двигателят веднага заработи. Потупа Глицки по крака и премина на жаргона, който използваше с дъщеря си… и почти никой друг.

— Сладурче, в целия свят сме само сто сенатори на Щатите. Да знаеш случайно колко сте лейтенантите от полицията?

Глицки се разсмя гръмогласно, което се случваше не по-често от лунните затъмнения.

— Ясно, от простосмъртните сме, а? Всички лейтенанти ли?

Тя го опари с поглед, същинска Упи Голдбърг.

— Ти ми кажи, съкровище. Не си измислям. Числата не лъжат.

— Значи не понасяш препирни с мен.

— На теория — абсолютно. Но лично за теб, Ейб Глицки, сигурно се намира някоя вратичка…

— Кое ми прощаваш — че съм нисшестоящ или простосмъртен?

Ръката й пак се плъзна по бедрото му.

— Една част от теб изобщо не е от нисшестоящите…

Включиха се в движението по Полк Стрийт, майтапеха се, подхвърляха си закачки.

На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.

Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.

— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.

— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.

Тя като че не го чу.

— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.

— Три милиона бил годишният приход…

— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.

Той кимна и млъкна.

— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.