Сега не си и задаваше въпроса дали започналото между него и Лорета е заради цвета им, а не заради взаимното привличане.

А какво ли щеше да стане, ако още отначало бяха останали заедно?

Прецени, че е по-добре, както си беше. Нямаше спор, че Фло му помогна да си намери мястото в живота, измъкна го от теченията, които можеха да го отнесат незнайно къде. И Лорета се пребори добре за себе си. За непредубедения човек тя бе изкачила върха на Американската мечта, преди недостижим за човек с нейния произход.

Но сега…

Е, сега бяха зрели хора, и двамата свободни. Бащата на Ейб също му каза, че е време да гледа напред. Лорета вече си бе научила втълпения от живота урок — всичко се състои само от случайности. Общо взето, никой не може да контролира събитията. И смъртта на Фло му напомни това, разтърси го, лиши го от постигнатото равновесие.

Може би той и Лорета, всеки по отделния си път, бяха стигнали накрая до една и съща точка. Може би той щеше да си върне спокойствието. Не знаеше. Току-виж и в това зависи от случайността.

Но трябваше да открие така ли е, да се опитва отново и отново, докато му се проясни пред очите.

Стаята си беше на мястото, пред очите му. Къде се зарея толкова време?

Сведе поглед към отворената папка… а, да, стенограмата от разпита на Лорета, сигурно тук бяха и заключенията на Страут, заедно с другите резултати от криминалистиката. Прелисти папката, набързо огледа напечатаните редове. Нямаше нужда да чете отново — сам чу историята от нея снощи. Утре би могъл да обсъди това-онова с Марсел Лание. Сега Лорета беше в Градската палата, бе го помолила да се отбие, когато се прибира. Дори да е за минутка.

Вдигна якето си от облегалката на стола, затвори папката и на излизане угаси лампата.

— Ей!

Спря. Ридли Бенкс седеше до бюрото си в здрача.

— Извинявай — каза Глицки. — Не усетих кога си влязъл.

— Ти се беше отнесъл. Не исках да те безпокоя.

Глицки отново включи осветлението.

— Как върви?

Бенкс се изпъна назад върху стола.

— Джейми О’Тул май започва да си припомня, че може да е имало цяла тълпа. Току-виж излезе, че познава някои от хората. Мисля, че съвсем скоро ще го споходи ясновидски сън или нещо подобно. Като го споменах… знаеш ли какви са последните думи на тия с червените вратове?

Глицки завъртя глава.

С пресилен селски акцент, Бенкс произнесе:

— Глей к’ва стана` тя!

И зачака.

Глицки си стоеше невъзмутимо до вратата.

— Това ли ти е майтапа?

— Страшно ми допада: „Глей к’ва стана` тя!“. Помисли и ще видиш колко е смешно.

— Непременно — озадачено се съгласи Глицки. — Между другото, какво стана с Мюлън и Макей?

— Ех, тези типове — Бенкс клатеше глава. — Прекалено хитреят.

Каза на Глицки за „грешката“ в разказа чия остъклена врата била потрошена.

— Вижте дали ще намерите лекарите, обработили раните им — предложи Глицки и обясни накратко как раните от нож се вместваха в картината. — Ако техните рани не са от счупено стъкло, значи са били съвсем близо до Артър Уейд и са си отнесли порцията от Ший. И ако е така, ще имаме достатъчно основания да ги придърпаме насам и да им треснем някакво обвинение. Днес ми споделиха доста убедително как е започнало всичко.

Недоумяващ поглед.

— А Кевин Ший?

— Очаквам скоро да се запознаем с Кевин Ший. Тези новости ги чух от неговия адвокат.

— Наел си е адвокат? И още е в града?

Глицки кимна.

— Интересно, нали? Човек започва да се чуди. Познай какво следва.

— Адвокатът твърди, че клиентът му е невинен?

— Ридли, понякога си като врачка, чак тръпки ме побиват. Да, точно това твърди. Ето ти и най-забавното — може да се окаже, че е вярно, поне донякъде.

Приседна в ъгъла на бюрото.

— Да не ми разправяш, че Ший изобщо не е бил замесен?

— Между нас да си остане, но дори това е възможно. Може да е бил от добрите, опитал да смъкне Уейд от въжето…

Бенкс мълчаливо предъвкваше чутото.

— Олеле… — изпъшка накрая.

— Знам какво ти е. Но все пак ще го приберем на топло и ще оставим нещата да си вървят по реда. Някой друг виждал ли си от нашите?

— Марсел си отиде вкъщи. Разправяше, че все някога се налагало човек да спи. Грифин не го знам къде е.

Поколеба се и Глицки забеляза.

— Какво?

— А, нищо.

Но Глицки знаеше какво гризе отвътре инспектора — Бенкс се изкушаваше да спомене още нещо от теорията си за „Пасифик Муун“, че е открил нова подробност или си е припомнил стара как Лорета Уейджър изпрала парите, които уж домъкнала незаконно от Колумбия през 78-ма. Бенкс впи поглед в своя лейтенант и му се стори, че долови безмълвното предупреждение да не рови. Не сега. Поне да отминат размириците в града.

Не казаха нищо повече. Глицки поспря до вратата и произнесе безизразно:

— Глей к’ва стана` тя!

И пак угаси лампата.

48.

Лорета Уейджър седеше в малкия си временен кабинет в Градската палата. На бюрото й бе разпъната карта на града. След като проследи с пръсти каквото търсеше, тя се облегна удобно, скръсти ръце на гърдите си и за миг си позволи да потъне в самодоволство. Гордееше се, че постигна толкова много за толкова кратко време.

И за да приключи всичко успешно, оставаше само да арестуват Кевин Ший, а Ейб Глицки я увери, че това може да се случи всеки момент. Вероятно вече бе станало, дори без участието на Ейб.

Очите й отново се насочиха към картата, тя плъзна длан по гладката хартия. Какъв прекрасен град! Дори и в най-гнусните си части…

Военноморската база „Хънтърс Пойнт“ заемаше територия почти наполовина от „Президио“. Обаче, за разлика от „Президио“, базата представляваше плоска земя, брулена от ветровете, почти без нито едно дърво. И почвата бе отровена от токсични отпадъци. Откритите пространства бяха мъртви или занемарени, буренясали. Пустите здания бавно се рушаха. Територията граничеше с най-западналото гето в Сан Франциско, най-страшния участък от района „Бей Вю“, който Джеръм Рийз наричаше свой дом. Никой, никога нямаше да заснеме филм за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, какъвто направиха за „Президио“.

Лорета Уейджър добре познаваше това място. Недостатъците му не я тревожеха. Основно правило в политиката е да превърнеш отрицателните неща в свои предимства. Такъв е животът.

Например, уреждането на Алън Рестън. Той беше син на най-щедрия дарител за предизборните й кампании — Тайрън Рестън с прякор „Херцога“, който преди много години бе започнал да произвежда най-добрия в света (според Лорета) сос за печено месо. А неговият син Алън дори пряко се включи в предизборната борба на нейна страна, доказа, че може да се превърне в играч от висша класа. После тя на свой ред го подкрепи в надпреварата за поста заместник-главен прокурор на щата. И ето, по стечение на обстоятелствата, длъжността на Крис Лок се освободи… Тя имаше нужда да постави в това кресло един консервативно настроен афроамериканец, при това ползващ се с достатъчно влияние сред умерените бели избиратели в Сан Франциско. Алън подхождаше идеално.

Но имаше и недостатък — като агресивен прокурор по криминалните дела не беше особено популярен сред членовете на движението „Африканска нация“. Без никакви колебания пъхаше хора зад решетките, независимо от цвета на кожата им. Филип Мохандас отначало не искаше и да чуе за него, а Лорета вече бе превърнала Мохандас в гласа на избухналия гняв, в който се вслушваше и кметът Конрад Ейкън.

Но Лорета желаеше Рестън да стане районен прокурор и трябваше да убеди Мохандас да пробута идеята на Ейкън. В края на краищата, внушаваше на Филип, не е чак толкова лошо. Рестън е афроамериканец като Лок. И когато предлага кандидатурата му, Мохандас ще има възможност и да спомене за Драйсдейл, да покаже отношението си към него.

Но имаше нужда от по-убедителни доводи. Мохандас заяви, че „нямало да се откаже от принципите си“, поне не и в този случай. И я подсети за старата шега — „Вече разбрахме в какво си убеден. Сега кажи колко ще ни струва това.“