— Не твърдя, че е невинен, само се питам какво би станало, ако…

Той силно стисна ръката й.

— _Чух те._ Нито аз, нито майка ти искаме да се изложим с това дело. Но не можем да постъпим, както Крис Лок постъпи с Джеръм Рийз — да заявим, че се отказваме от делото, само защото някои доказателства се оказали малко неясни. Точно така започна най-лошото, не помниш ли? Дори да вярвах, че се е появило нещо съществено, не бих го направил. Не мога. Не и сега. Градът ще се пръсне на парчета. — Сниши глас. — Да не споменавам, че бих подвел твоята майка. И на теб ти е ясно.

— Но какво ще правиш? Какво ще правим всички?

— Ще чакам, Илейн. Няма причина да предприема нищо, да променям посоката. Не разполагаме с нови _факти_. Нали?

И тя беше готова да признае това, поне нямаха нещо неоспоримо… Е, може би освен твърденията на адвоката за раните от ножа, но и те още не бяха потвърдени. Вече не знаеше какво да мисли. Божичко, толкова уморена се чувстваше!

— Виж какво, денят беше труден. Защо не се прибереш, да си починеш, поне малко да не се занимаваш с Ший.

Тя осъзна, че засега нищо повече не може да направи, а и все пак оставаше вероятността арестът на Кевин Ший поне да усмири малко града… Не желаеше да мъти водата, особено ако това засягаше и майка й. Кой знае, Рестън сигурно е прав, трябва само да изчакат.

Усмихна се насила.

— Съжалявам, просто съм…

Той кимна.

— Разбирам те. Всичко е наред. — Още веднъж докосна ръката й. — Вратата ми е винаги отворена за теб.

Обаче щом тя излезе и затвори вратата, Рестън вече седеше зад бюрото си и набираше номера на полицейския началник Ригби, който вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Ригби, съжалявам, че трябва да те безпокоя, но допреди малко мислех, че съвсем ясно внушихме на лейтенант Глицки да не си вири главата.

— Да, така ми се стори.

— Е, поговорих си надълго и нашироко с Илейн Уейджър. Онзи очевидно не е схванал посланието.

46.

Мелъни бе оставила Кевин сам горе и това я изнервяше. Неприятно й беше да се отделя от него, защото чувстваше, че той има нужда от нея, че без нея няма да се справи.

И затова сега си вършеше работата припряно. Ръцете й трепереха, не само от студа. Криеше се зад голяма кола в сенките на гаража под блока на Уес Фаръл. С всяко превключване на светофара на кръстовището, колите заръмжаваха по улицата, тя спираше и чакаше, вторачена във входа на гаража. Уес им беше отворил вратата, когато стигнаха дотук — така скриха от търсещи погледи вече твърде набиващия се в очи „Гео Метро“.

Хората се прибираха от работа. Затова и допълнителната предпазливост нямаше да е излишна. Само че имаше едно затруднение — Мелъни едва виждаше нареза в главите на винтовете, а несигурните й ръце често изпускаха отвертката. Е, оставаше само един винт и щеше да свали номера.

Разбира се, после се налагаше да сложи този номер на своята кола, като първо свали предишния. Но щеше да се справи. Нямаше как да не се справи. Трябваше да се махнат оттук, поне за малко, докато се уверят, че някой не е проследил Уес Фаръл до дома му.

Отиде в центъра на града да преговаря с полицията. Тя и Кевин, останали сами със страховете си, неизбежно си припомниха немаркираната полицейска кола, спряла пред блока на Мелъни, преживяха отново бягството, преди по-малко от денонощие. Съвсем разумно беше да допуснат, че някой би поискал да прикачи „опашка“ на Уес.

Не искаха да рискуват с такси, дори с лимузина под наем, макар че според Кевин тази хитрост имаше шансове за успех — никой не би ги разпознал зад затъмнените стъкла. Но тя възрази, че така ще оставят адреса, където отиват, също и неизбежните регистрационни формалности около кредитната карта.

После й хрумна идеята да вземе номерата от някоя кола в гаража долу, за да ги сложи на своя „Гео“. Не вярваше да й отнеме повече от десетина минути, но вече й се струваше, че мина поне час.

Щяха да се преместят в апартамента на друга нейна приятелка. Ан отсъстваше до края на почивните дни за празника, остави ключовете на Мелъни, която бе обещала да полива цветята и да храни скъпоценните златни рибки. Снощи изобщо не се сети за този апартамент, докато бягаха от полицията и търсеха по-безопасен мотел, но сега изведнъж мястото стана жизненоважно и умът й налучка решението.

Най-после винтът се завъртя по-леко. Още един плътен поток коли подмина входа на гаража. Никой не зави насам. Без да отделя очи от вратата, тя продължаваше да върти отвертката — и номерът издрънча на бетонния под. Мелъни се вцепени.

— Мразя тази гадост — прошепна си тя.

Премести се при своя „Гео“, приклекна и започна да отвива винтовете на номерата.

Чу стърженето на вратата, но нямаше време да направи каквото и да било. Една кола бе завила от улицата и спря пред бавно вдигащата се врата. Подмина я и се намести в края на отсрещната редица.

Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.

Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.

Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.

Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.

Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…

Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?

Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави — да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…

Очевидно не смееше.

Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:

— Кевин, по дяволите!

Никаква реакция. Нищо.

Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.

И след цяла вечност гласът му прошепна:

— Мелъни?

— За Бога, Кевин, _аз съм_!

И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.

Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.

Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.

— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?

— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…

— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.

— Добре, ние веднага ще…

— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?

Кевин пристъпи напред.

— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…