Глицки разсеяно местеше полицейските и съдебномедицинските доклади по бюрото си. Отдавна беше вътре в нещата и се надяваше, че е развил доста добър усет за момента в някой случай, когато посоката и скоростта се променят, когато вече долавяш, че може би наближаваш завършека. И сега усещаше същото.

Съзнаваше, че в известен смисъл неговият началник Ригби и новият районен прокурор Рестън му направиха услуга — напомниха му каква, в края на краищата, беше ролята му. Ограничена и точно определена. Трябваше да залови заподозрения извършител на убийство. Точка. Да го открие и предаде на правосъдието, също като Томи Лий Джоунс в „Беглецът“. (Най-любимия момент от всички филми — Харисън Форд е беглеца Ричард Кимбъл, застанал в края на тунела над бездната, дълбока едва ли не цяла миля. Той казва на Томи Лий Джоунс: „Невинен съм“, а онзи невероятно хладнокръвно отвръща: „Това не ми влиза в работата“.)

Такъв трябваше да бъде и Глицки сега. Така е правилно. Да изхвърли от съзнанието си общата представа за ставащото. Да събира фактите, каквито му попадат и да прояви гъвкавост, ако усети промяна. Но засега имаше задължение — да затвори Кевин Ший в някоя килия тук, в Палатата.

Още не беше съвсем сигурен, че теорията на Лорета ще издържи сблъсъка с действителността, че задържането на Ший под стража ще поукроти бушуващите вълни навън, но ако все пак се случи, би било още по-добре, нали?

А дотогава ще подхване нещата с Уес Фаръл както трябва. Ще играе честно, ще си мълчи и ще отиде сам на срещата. Уговорките трябва да се спазват, освен това беше убеден, че дори Фаръл да не е съвсем трезвен, не се опитва да му пробутва номера. Изглеждаше съвсем законно. Фаръл беше адвокат, стремящ се да защити клиента си, което не противоречеше на задълженията на Глицки. Поне засега.

Добре разбираше защо Ший си е потърсил адвокат. Триста хиляди долара са предостатъчна подбуда за някой, готов да му причини сериозни неприятности. Глицки не забравяше и не особено прикритото послание зад стоте хиляди долара, обещани от Филип Мохандас — ако се наложи, убийте го. Ший непременно е научил и Глицки си каза, че е прав да се пази. Детска игра е после да съчиниш някаква историйка, че се опитал да избяга или оказал съпротива. Който и да затрие Кевин Ший, лесно би се измъкнал.

Но работата щеше да потръгне, може би още довечера. Момчетата ще са далече от всякаква опасност в Монтерей, с дядо си. Дори със скърцане и побутване, градът ще се върне към обичайния си живот и Ейб Глицки може да се надява на няколко почивни дни в уединение, да навакса пропуснатия сън. Вероятно и още някои пропуснати неща.

Вдигна слушалката и набра няколко цифри. Тя отговори още след второто позвъняване. По гласа й личеше, че си отдъхна, сякаш не е очаквала повече да й се обади.

Каза, че щяла да отиде във временния си кабинет, в Градската палата. Дали той знаел номера й там? Просто не можела повече да остане сама в къщата. Нали и Ейб й напомнил, че е дошла в Сан Франциско, за да допринесе с нещо. Колкото и да се чувствала съсипана от ужаса, сполетял Крис Лок, трябвало да се захване с работата си. Хората имали нужда от нея. Искала да използва каквото влияние има, да се срещне с когото може, да търси някакво осъществимо решение, да изпълни ролята си на миротворец.

Нали Ейб нямало да забрави да нагледа Илейн? През целия ден не успяла да се свърже с дъщеря си и вече се поболявала от притеснение.

Той я слушаше търпеливо и се възхищаваше на силния й дух. Жена, съзнаваща колко е важно да употреби властта си за добро. Беше и главозамайващо, но и някак естествено, че й помага, а тя се превръща в спасителния му пояс.

Стори му се полезно да й съобщи колко близо са до успешния край. Така тя можеше да увери хората, че Ший скоро ще се озове зад решетките. Каза й, че след малко ще се срещне с адвоката на Ший в „При Лу Гърка“ и ще уговорят условията, при които Ший ще се предаде. Би трябвало да стане до няколко часа, в краен случай едно денонощие.

Тя възкликна, че новината е чудесна.

Ако Ейб можел да се освободи за мъничко, дали би искал да мине през кабинета й, преди да се прибере вкъщи? Щяла да е доволна да се видят дори за няколко минути. Не знаела как да се справи с всичко това, с чувствата си за започналото между тях двамата. Наистина имала нужда да поговорят. Имала нужда от него.

43.

Новината за назначаването на Алън Рестън за районен прокурор стигна до Арт Драйсдейл, точно когато се канеше да отиде при Илейн Уейджър и принудително да я прати в почивка до края на седмицата. Чрез връзките си в един от телевизионните канали достатъчно рано научи за нейния пореден пристъп на непредсказуемост и стигна до извода, че тя не толкова е претоварена (по дяволите, всички бяха претоварени), колкото не се справя добре с напрежението.

Не му пукаше дали е дъщеря на сенаторка, тя щеше да си седи вкъщи няколко дни, за да помисли с какво всъщност е длъжна да се занимава. Първо арестува Джеръм Рийз. После дърдори пред репортерите за Кевин Ший и изглежда я приемат едва ли не като официална говорителка на прокуратурата, без да е упълномощена за това. А следващият път може и да… Но точно в това, каза си Драйсдейл, е най-лошото — никой не би успял да предвиди какво можеше да направи тя. И не искаше Илейн да се мотае наоколо, за да научи на практика на какво, още е способна.

Но тогава му се обадиха от канцеларията на кмета. Само по себе си събитието не го учуди — все пак, постът на районния прокурор беше политически, а Драйсдейл се смяташе преди всичко за администратор — но и тази припряност, и избраният човек го обезпокоиха.

Затова поседя няколко минути, подмятайки бейзболни топки, в очакване на новия си началник. Изведнъж стана и се запъти натам, накъдето и без това имаше намерение да тръгне — към стаичката на Илейн Уейджър. Почука на затворената врата, после натисна дръжката и завари Илейн да седи в ъгъла, свила колене до гърдите си. Обляното в сълзи лице му се стори страшно.

Драйсдейл отскочи до тоалетната и донесе цяла купчина влажни хартиени салфетки. Когато отново влезе в стаята, Илейн вече се бе преместила зад бюрото си. Той мълчаливо изчака до съседното бюро, докато тя изтри лицето си, издуха си носа, посъвзе се. Илейн каза, че съжалява. Драйсдейл я увери, че я разбира и нямало за какво да се притеснява.

Когато половин час по-късно Глицки почука на вратата, двамата седяха зад бюрата и тихо разговаряха, като че всеки ден работеха заедно тук. Драйсдейл стана, открехна вратата сантиметър-два, видя кой е дошъл и се обърна да изгледа въпросително Илейн. Тя кимна да пусне посетителя. Лейтенантът бе облякъл яке, сякаш се готвеше да излезе от сградата, но носеше и някакви папки.

— Ако нещо ви прекъсвам… — Очите му се стрелнаха към Илейн.

— Влез, Ейб. Придърпай някой стол по-наблизо — подкани го Драйсдейл и затвори вратата.

— Арт, търсят те под дърво и камък. Май са ти пускали съобщение в пейджъра поне десетина пъти.

— Представям си. Както се оказва, заседял съм се прекалено в тоалетната.

— Значи вече си чул за Рестън?

Илейн живна.

— Алън Рестън ли? Какво е станало с него?

Драйсдейл се озърна към нея. Бяха се увлекли в други теми и не бе стигнал до промените в служебната йерархия.

— О, вярно, аз…

— Познаваш ли го? — намеси се Глицки.

Тя кимна.

— Той е… от хората на майка ми. Баща му е доста богат…

— Освен това — добави Драйсдейл, — вече е новият ни шеф.

Тя се запъна.

— Какво означава това?

Когато Драйсдейл й обясни, Глицки си погледна часовника и каза, че имал важна среща, но Лорета се тревожела за нея и дали Илейн би си направила труда да й звънне? Майка й вече била в Градската палата.

Илейн кимна, а Глицки каза:

— Искам и да ти се извиня.

— За какво?

— Явно нашите миниинтервюта са били излъчени едно след друго и са оставили впечатлението, че според мен ти грешиш, а не това исках да кажа. — Той помълча. — Опитах се да внуша онова, за което си приказвахме с тебе малко по-рано — че още в нищо не сме сигурни.