Ригби благоволи да обясни:

— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.

— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.

— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.

— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.

Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.

— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.

— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.

Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.

Алън Рестън се възползва от думите му.

— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.

— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…

— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.

— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.

— _Дотогава_ ще разполагаме с всички факти…

Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.

— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.

Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.

— Ще бъдат — увери го.

Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.

— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…

Глицки му помогна:

— От обрат към по-добро?

— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.

Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.

— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… _а той е виновен_… и градът може вече да си лекува раните.

Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.

— Добре. Няма проблеми.

Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.

— Тук, отзад.

Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.

— Нещо по-особено, което да не си очаквал?

Страут сви рамене.

— Ами, няма. Защо питаш?

— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.

— Сещам се какво ти е. — Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. — Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…

— А стъкла? — Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: — От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?

Съдебният медик завъртя глава.

— Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?

Глицки се залюля напред-назад.

— Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.

Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.

— Всички ви прихваща напоследък — изрече протяжно. — Не ти ли е малко студеничко тук?

Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.

— Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.

— Да не е Илейн Уейджър?

Страут кимна.

— Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. — Медикът се ухили лекичко. — Образно казано, разбира се.

Глицки кимна.

— Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?

Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.

— Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. — Вдигна очи към Глицки. — Още една нишка ли?

— Ъхъ.

— Ейб, искаш ли един неангажиращ съвет? Докторска рецепта как да си опазиш душата спокойна?

— Ъхъ.

Съдебният медик скръсти ръце на бюрото.

— Продължавай да дърпаш — каза той. — Не се знае какво може да изтеглиш.

— Глицки, отдел „Убийства“.

— Лейтенант Глицки, обажда се Уеш Фаръл. Адвокат шъм.

— Разбира се, господин Фаръл, помня кой сте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих ишкал да поговорим жа Кевин Ший.

Глицки се надигна от стола, вече щракаше с пръсти, опитваше се да привлече вниманието на някой инспектор оттатък, за да вдигнат слушалката на другия апарат, може би да пуснат касетофон, поне и втори човек да чуе разговора. Но никого не можеше да види в празната рамка от врата, макар да беше сигурен, че някой седеше в другата стая, когато се върна от моргата.

И никой не се отзова. Отпусна се на стола.

— Вие ли сте адвокатът на Ший?

— Мисля, че жнам къде е… — Пауза. Човекът малко фъфлеше, като че беше пийнал. Глицки погледна часовника на стената. Не, едва ли — още нямаше три следобед. И все пак…

Фаръл продължаваше:

— … и поддържам връжка ш него. Той е твърде уплашен и би ишкал да получи някаква гаранция, преди да ше предаде. Ишка да бъде ижшлушан.

— Е, добре тогава, господин Фаръл. И аз искам да го изслушам.

— Къде мога да ше шрещна с ваш?

— Къде сте сега? Искате ли да дойдете в Палатата?

Пак последва дълго мълчание. Глицки долавяше приглушен спор, въпреки покритата с длан слушалка в другия край на линията — значи Ший беше там, при самия Фаръл. „Давам кралство за засечен телефон!“, безмълвно възкликна Глицки.

— Лейтенант?

— Слушам ви.

— Бих предпочел да ше шрещнем шамо двамата — вие и аж.

— Ший ще дойде ли с вас?

— Не. Ще дойда само аж.

За да си осигури някакъв контакт с Кевин Ший, Глицки охотно би се срещнал с Фаръл и гол на върха на някой небостъргач.

— Знаете ли къде е ресторанта „При Лу Гърка“ срещу Палатата, слиза се по стълби в приземния етаж?

Да, без всякакво съмнение Фаръл фъфлеше. Може пък да имаше говорен дефект.

— „Лу Гърка“? Преди време там ши получавах пощата.

— Да речем, след час?

— Шлед чаш.

— Господин Фаръл?

— А?

— Карайте по-внимателно, моля ви.