— Кои са експертите ти? Каква е стратегията ти?

— Знаеш ли как мирише в тази болница? На амоняк и белина. Ако мога да докарам тази воня в съда, никой съдия не би присъдил Боби на държавата.

Неудържим е, помисли си тя. Никакво чувство за обективност. Никакъв план.

— Ако изгубим — каза Стив, — събирам си багажа.

— Ще се откажеш от адвокатството и ще станеш беглец?

— Ако се наложи.

— Мислил ли си да наемеш адвокат?

— Кой може да се справи по-добре от мен?

— Някой, който не е свързан емоционално.

— Марвин Умника ли имаш предвид? — по гласа му личеше, че е раздразнен. — Който сам се представлява в съда, има кретен за клиент.

— Марвин е прав.

— Не и този път. Главното в защитата ми е, че любовта побеждава всичко.

— Не го ли пробвахме вече? — попита Виктория. — „Катрина обича Чарлс“?

— Това бяха брътвежи за пред съда. Любовта не се измерва с часовници и диаманти. Любовта означава да поставиш другия на първо място. Боби има нужда от някого, който ще направи всичко за него. Той има нужда от мен.

— Чудя се дали това е достатъчно — каза тя. — Имам предвид, за да спечелиш.

— Гледала ли си един английски филм, казва се „Наистина любов“? — попита той.

— Да. Стана ми лошо от толкова сладко.

— В първата сцена виждаме всички тези двойки, които се срещат на летището. Любими хора се целуват, прегръщат и събират отново. И Хю Грант казва, че е погрешно да мислим, че светът е пълен само с омраза и алчност.

— Да, точно така. Светът е пълен с мед и масло.

— Искаше да каже, че ако я потърсиш, любовта всъщност е навсякъде.

Имаше отнесен, почти блажен вид. На подходящото място в подходящото време, като например концерт на Бари Манилоу или семинар за първокурсници на тема Халил Гибран*, можеше и да изглежда подходящо, помисли си Виктория. Но в мизерния офис над кофите за боклук, изправен пред възможността да изгуби племенника си, отнесеността му беше тревожна.

[* Арабски художник и поет мистик. — Б.пр.]

_Изпуска му края._

— Спомням си сцената — отвърна тя. — Казах си: Явно ще бъде някакъв напудрен и сладникав като поничка филм.

— Това е любовта. Освен саможертвата и грижите, искам да кажа. Тя е песен на Синатра. Лунни лъчи на плажа. Кутре, което за пръв път отваря очи.

— Къде отиде Соломон, когото познавах? Човекът, който учеше птици да осират противниковата страна?

— Когато гледам как Боби спи, очите ми се насълзяват. Ще го кажа на съдията. Ще превърна всяко чувство в достоверно доказателство.

Добре, реши тя. Излиза, че акулата от съдебната зала е безнадежден романтик. И като един друг романтик е готов да се бори с мелници, да язди дръглива кранта и да носи ръждясало копие.

— Не мога да разбера как това ще ти помогне да спечелиш делото?

— Това му е най-хубавото. Пише го в Глава 39 на закона. — Той сграбчи един том от бюрото си. — Виж, Раздел 89, параграф 5. Съдът трябва да вземе под внимание „любовта, привързаността и други емоционални връзки между детето и евентуалния попечител.“ Ако съдията го направи, печеля.

— Ами докладът на Равкдрайв?

— Не се тревожи, ще избърша пода с него.

— Ами останалите изисквания на закона?

— Ще се оправя с тях.

Не искаше да отстъпи и не виждаше, че е нагорещен асфалт, а противниците му са се качили на парния валяк. Чудеше се как да стигне до него. Толкова се владееше, когато се занимаваше с проблемите на другите. А сега изглеждаше така объркан в своите.

— Чудя се дали не трябва да поговориш с адвокат, който се занимава с дела за попечителство — каза тя дипломатично. — И евентуално да работите заедно. Да обърнете минусите в плюсове. Равкдрайв смята, че излагаш Боби на неподходящи влияния. Но ти ще оспориш, че присъствието на Боби в кантората и съда се отразява благоприятно на развитието му.

— Правя го основно защото ни е хубаво да сме заедно — каза Стив.

— Добре — отвърна тя. — Повечето момчета искат да прекарват повече време с бащите си.

Лицето на Стив сякаш просветна.

— Имаш усет за тези неща, Вик. Ти ще ме представляваш.

— Никога не съм се занимавала с дела за попечителство.

— Ти си адвокат, универсален играч си. Можеш да играеш на която позиция искаш, без да те е страх от делото или от друг адвокат.

— Не ме е страх, просто…

— Какво?

— Отговорността е прекалено голяма. Знам колко важно е това за теб.

— Точно за това имам нужда от теб. На никого друг не бих могъл да се доверя така, както на теб.

— Ако се издъня…

— Няма да се издъниш.

— Съжалявам, Стив, не мога.

Десет минути по-късно Стив се опитваше да разгадае озадачаващата госпожица Виктория Лорд. Повечето адвокати, които познаваше, имаха огромно его. А изобщо не бяха толкова добри, за колкото се мислеха. При Виктория беше точно обратното. Не знаеше колко добра може да бъде. Скромността й я правеше дори още по-добра в съда.

Но защо не искаше да му помогне? Виж, това не можеше да го разбере. Хвърли крадешком поглед към другия край на стаята. В този хладен ден, в който вятърът се блъскаше в стъклата на прозорците, Виктория беше облечена с кафява плетена пола с ресни по края. Жилетка с качулка в тон и велурени ботуши на висок ток с кожички отстрани, довършваха тоалета, който Стив не беше виждал никога досега. Почуди се дали започва да запомня гардероба й, както беше запомнил чертите й, всеки неин поглед. Свъсените вежди и присвити устни, когато проучваше някоя правна книга, триумфиращата усмивка, когато отбележеше точка, загадъчния поглед, когато се зарееше в пространството. И още един.

Беше го видял един-единствен път и само защото беше отворил очи и беше открил, че нейните са затворени. Когато устните им се разтвориха по време на единствената им целувка, тя излъчваше пълен екстаз.

Сега си припомни разговора, който бяха водили само преди няколко минути. Естествено познаваше Виктория достатъчно добре, за да разбие кодовете й. Като му предложи да си наеме адвокат, тя беше толкова любезна, толкова деликатна. Когато обаче той й каза „Ти ще ме представляваш“, тя отказа. Защо?

Можеше да има само една причина.

Усети как настроението му се срина. Не беше защото не вярваше в собствените си възможности.

„Мисли, че нямам никакъв шанс. Смята, че ще загубя.“

30.

Сватбени камбани

Един час по-късно Стив продължаваше да се горещи върху делото на Боби, а Виктория се бъхтеше по делото за убийството на Барксдейл, четеше апелативни дела, водеше си бележки с четлив почерк върху картончетата си. Интеркомът изжужа и Сеси каза:

— Ти си Вик. Бойна тревога. Един страшен пич идва при теб.

Брус Бигбай с двуреден тъмносив костюм и тънка пастелна на цвят вратовръзка се понесе през вратата, целуна Виктория по бузата и отвори куфарчето си с едно движение.

— Мразя да нахлувам така, съкровища. Здрасти, Стиви — протегна и двете си ръце. — Боже, лицето ти!

— Порязах се при бръсненето — каза Стив.

— Скъпи, какво правиш тук? — попита Виктория.

— Имаме да свършим хиляди неща — той издърпа една папка от куфарчето си. — Стив, трябва да си малко по-внимателен.

— Добре съм. Гледай си кратуните, Брус.

— Внимавай с обноските, съдружнико — предупреди го Виктория.

— Авокадото не е кратуна, Стив — каза Бигбай.

— На кого му пука!

— Стив! — Виктория го погледна.

— Извинявай, Брус — разкая се Стив. — Имах лош ден.

— Няма проблем, Стив. Разбирам.

Какъв чудесен човек, помисли си Стив. Толкова уравновесен. Толкова непоклатим. Толкова досаден. Стив осъзна, че едновременно с досадата изпитва и завист към него. После се почувства виновен за това. Беше длъжник на Бигбай, все пак той се беше опитал да му помогне с Равкдрайв, нищо че не се беше получило. Искаше да се извини за това, че се беше държал като кретен преди малко. Като насила придаде жизнерадостна нотка на гласа си, той попита: — Какво ново във фермата, Брус?