— Наистина ли? Благодаря.

Изглеждаше искрено трогнат, сякаш най-милото нещо, което бе чувал за себе си, беше, че не е просто буца ненужна протоплазма.

— Сигурен съм, че ще работим страхотно заедно.

— Забрави. Ще докладвам пред Колегията.

— Да не забравиш да им кажеш, че си заблудила Катрина за опита ти като адвокат. Лошо. Много лошо.

— Заплашваш ли ме?

— Опитвам се да насоча гнева ти в друга посока. Помисли си колко добре ще се почувстваш да победиш Пинчър в съда.

— Почти толкова, колкото и да те видя лишен от адвокатски права.

— Когато казах, че имаш закваска на страхотен адвокат…

— Беше лъжа. Случайна реплика.

— Беше истина.

— Забрави го. Не мога да работя с теб.

— Прекалено късно е. Катрина вече ми написа чек. На името на Соломон и Лорд.

— Няма такава фирма. И никога няма да има.

Стив се извърна да погледне към парка и махна с ръка на Катрина.

— Добре. Фирма за едно дело сме. Печелим, губим или се оттегляме, после се разделяме. Но засега…

— Не става. Ще кажа на Кат, че си мошеник и измамник.

— Ще заприличаме на клоуни. Никой от нас няма да получи делото.

— Копеле такова! Нищожество! Лайномет!

— Продължавай! Изкарай всичко навън.

Бяха застанали на ръба на пристана, огромната яхта се издигаше над тях. Еднометров метален гафел беше закачен на куки, монтирани на пилони. Можеше да го грабне, да му разбие черепа и да го бутне във водата. Ако се опиташе да изпълзи на брега, щеше да го удари. Отново. И отново. Щеше да гледа как се свлича в безформена купчина от натрошени кости и кървава пяна. Оправдано убийство. Нямаше съдебни заседатели, които биха я осъдили.

— Повярвай ми — каза той. — Някой ден ще ми благодариш.

— Някой ден ще те убия.

— И да ти харесва, и да не ти харесва, двамата сме свързани.

Бясна, тя се завъртя така, че да не го гледа. Нуждаеше се от план. Можеше да го разбие на парчета, в това нямаше никакво съмнение. Но какво щеше да си помисли Катрина? Че не може да си обърше сама задника. Соломон беше прав, дявол да го вземе. Отвореше ли си устата, и двамата губеха.

Тя се завъртя с лице към него.

— Наистина ли написа чек?

Като се усмихна като гущер на припек, Стив потупа джоба на сакото си.

— Тук е. Десет хиляди долара.

— Десет хиляди? За убийство? Шегуваш ли се? Трябваше да е шестцифрен.

— Естествено, че трябваше. Но децата на Барксдейл са подали иск срещу Катрина за „опетняване на името му“, всички пари са блокирани. Няма почти нищо на свое име.

— Има повече от десет хиляди.

— Боже, от един ден си на свободна практика и вече се овълчи! Виж, ще се сдобием с известност, която струва милиони, а ако спечелим, парите се освобождават и на нас ни се плаща.

— С известност нищо не мога да си купя.

— Защо вие, богатите, толкова се тревожите за пари?

— Не съм богата, кретен такъв!

— Ами дрехите ти?

— Втора употреба.

— А бижутата?

— Остатъци от майка ми.

— Принстън? Йейл?

— Стипендии и заеми.

— О! — въздъхна той съкрушено. — А аз се надявах, че ще можеш да поемеш разходите за експертна оценка, лабораторни тестове и консултанти.

— Ти си абсолютен тъпанар! Разорена съм.

— Ето ти още една причина да се държиш за мен.

— За никого не се държа.

— Добре, ти се заемаш със закона, аз поемам фактите.

— Ще си помисля, ако си разделим хонорара шейсет на четирийсет за мен — каза тя.

— Шейсет на четирийсет за мен. Осигурявам ти свободно място в офиса ми мезонет.

— Имаш мезонет?

— На последния етаж. В двуетажна сграда.

— Обзалагам се, че е същински цирк — каза тя. — Петдесет и пет на четирийсет и пет за мен.

— Петдесет на петдесет. Можеш да използваш секретарката ми. Пише по сто думи в минута. На испански. На английски пише всичко фонетично, така че трябва да проверяваш всяка дума.

— Няма ли да има нещо против да работи допълнително?

— Няма значение. Условието на предсрочното й освобождаване от затвора беше да има работа.

— Супер! — възкликна тя, слепоочията й започнаха да пулсират. — Направо супер!

— Значи се споразумяхме?

Тя се замисли за миг преди да каже:

— Не преди да обещаеш да спазваш някои основни правила.

— Всичко което поискаш.

— Преставаш да се правиш на мачо. Ще се отнасяш с мен като с равна.

— Дадено.

— Няма да правим нищо неетично.

— Естествено, че няма.

— Без повече ученически шегички за сексуалния ми живот.

— Или липсата на такъв?

— Точно това имам предвид.

— Пробвам докъде може да стигна. Значи — съдружници?

— Само за това дело.

— Добре. Дай да си стиснем ръцете.

Тя протегна ръка, но той не я стисна. Вместо това разпери пръсти като ветрило, както беше направил Боби. Тя се поколеба за миг — по дяволите, щурава работа, но какъв избор имаше? — вдигна ръка и я притисна към неговата.

Стив се взря в очите й, докато ръцете им се допираха, чудеше се колко дълго щеше да остане в това положение. За пръв път се докосваха и едно беше сигурно — той нямаше да се дръпне пръв.

Тя улови погледа му и свали ръката си.

Изведнъж водата забълбука и двамата се стреснаха. Двигателите на „Кат Мяу“ бяха запалени и водата откъм кърмата се пенеше.

— Здравейте! — гласът идваше отгоре. — Съжалявам, ако ви стреснах.

На мостика до руля стоеше потъмнял от слънцето мъж, облечен в бяла риза с еполети. Беше около трийсет и пет годишен, наперен, с мустаци, авиаторски слънчеви очила и синя бейзболна шапка.

— Ще ми помогнете ли с въжетата?

— Няма проблем — каза Стив. Заобиколи откъм предния кнехт, развърза въжето и го хвърли на борда.

Катрина се провикна от парка:

— Къде отиваш, Чет?

— В марината. Уредът за измерване на водородния окис се е скапал. Ще се върна преди мръкнало. — Той погледна надолу към Стив, който развързваше въжето откъм кърмата. — Красавица е, нали?

За миг Стив помисли, че говори за Катрина.

— Шейсет и четири фута и е много бърза — каза мъжът.

_О!_

— Може да развие осемнайсет възела, ако сте добри приятели. — Мъжът се разсмя и Стив хвърли въжето от кърмата на борда.

— На яхтата ли живеете? — попита Виктория и Стив се усмихна. Готвеше се да попита същото.

— В капитанската каюта — отвърна Чет.

— Тук ли бяхте в нощта, когато е починал Чарлс? — продължи тя. Това беше и следващият въпрос на Стив. Беше се оказал прав за Виктория. Имаше страхотна интуиция. — Господин…

— Манко. Наричайте ме Чет. Спях в стаята си в имението. Госпожа Би ме извика веднага. Отидох още преди бърза помощ, но господин Би вече беше мъртъв.

— Ще ни се наложи да поговорим с вас, господин Манко — каза Виктория.

Стив се усмихна, харесваше му как звучи „ни“.

— Няма проблем — каза Манко. — Винаги съм наоколо. — После махна на Катрина, даде газ, майсторски отдели яхтата от дока и я отправи към открито море.

— Мислиш ли, че ще потвърди фактите? — попита Стив.

— Надявам се.

— И аз. Защото в противен случай ще се окаже съучастник.

На лоджията икономката от Хондурас се беше върнала с питиетата им и трима неканени гости. Двама цивилни детективи и Рей Пинчър.

— Вече? — каза Виктория.

— Да се залавяме за работа, съдружнико — каза Стив.

Те бързо се върнаха обратно и чуха как Пинчър съобщава на Катрина, че съдебните заседатели я привличат под отговорност за предумишлено убийство и че има право да запази мълчание.

— Нашата клиентка ще се възползва от всичките си права! — извика Стив.

— Соломон и Лорд. От една и съща страна? — каза Пинчър и очите му проблеснаха. — Ще бъде забавно.

— Какво иска да каже с това? — попита Катрина.

— Шшшт! — отвърна Стив. — Запазваш мълчание.

— Искаме да се осигури вход без журналисти към ареста.

— Не е задължително.