— Още един съвет, Лорд — прошепна той. — В правото, както и в живота, понякога трябва да импровизираш.

— Много ти благодаря — отвърна тя.

— Сега аз ще трябва да импровизирам. Знаеш ли защо?

— Не ме е грижа.

— Клиентът ми е виновен.

Тя закова на място.

— Какво?

— Внася нелегално птици, змии, големи котки. Продава ги на зоологически градини и колекционери.

Сега вече се обърка.

— Искаш да се признае за виновен ли?

— В никакъв случай. Педроса осигурява работни места, животните са здрави и щастливи.

— Това, което прави, е престъпление.

— В което няма жертви — отвърна Стив. — Педроса е дошъл в тази страна без нищо. Издържа две деца в колежа. Той е добър човек.

— Защо ми казваш това?

— За да оттеглиш обвиненията и да си спестиш унижението.

— Забрави.

— Тогава няма да съм виновен за това, което става.

— Заплашваш ли ме?

— Някой ден от теб ще излезе добър адвокат, Лорд. Но не и преди да откриеш сърцето си.

На Виктория й се зави свят и тя седна, сякаш беше скочила в заешката дупка и сега падаше надолу. Опита се да преодолее световъртежа, като се съсредоточи в надписа над главата на съдията: „Ние, които се трудим тук, търсим само истината.“

Сигурно. Соломон търсеше как да й набие мозък в главата, съдията търсеше как да забие точка, а съдебните заседатели търсеха как да изпреварят задръстването до вкъщи.

Аманчо Педроса се закле да каже истината и Стив започна да му задава въпроси:

— С какво се занимавате, господине?

— Държа приют за животни, за нещастни ранени създания — отвърна Педроса.

А Фидел Кастро държи „Бърза помощ“, помисли си Виктория.

— Значи гледате и птици? — попита Стив.

Очите на Педроса се напълниха със сълзи.

— Фламинго със счупени крака. Пеликани с рибарски кукички в клюновете. Чапли, глътнали капачки от бира.

Съдебните заседатели изглежда се развълнуваха, помисли си Виктория. Възможно ли беше да се връзват на тези простотии?

— Познавате ли птицата, която седи на рамото ми?

— Прилича на бразилско бяло какаду със синьо-зелен гребен — отвърна Педроса.

— Какаду! — каза господин Ръфълс и Стив му подаде още една троха сладкиш.

— Контрабандно ли внесохте тази птица в страната?

— Не, господине.

— Тогава как ще обясните факта, че природозащитниците са намерили птицата във ваша собственост?

— Ураганът Бренда — отвърна Педроса. — Помните ли? Бурята дойде от Южна Америка и стигна до брега.

— Значи ураганът е издухал нашия пернат приятел на север и го е оставил на ваша земя — каза Стив.

Никой не се разсмя, никой не извика и панталоните на Соломон не се подпалиха.

„Почакай само кръстосания разпит! Ще ти дам един ураган.“

— Точно така — съгласи се Педроса. — На другия ден след бурята видях птицата кацнала на една бурсера*.

[* Вид тропическо дърво. — Б.пр.]

— Бурсера — повтори господин Ръфълс.

— Същия ден служителите от „Защита на животните“ дойдоха и ме арестуваха.

— Арестували са ви за това, че сте спасили живота на птицата — заключи тъжно Стив. Той побутна господин Ръфълс, птицата плесна с криле и скочи на рамото на Педроса.

Виктория скочи на крака.

— Ваша Милост, нека да бъде отбелязано, че птицата кацна на рамото на обвиняемия Аманчо Педроса.

— Протестирам — намеси се Стив. — Няма значение къде седи господин Ръфълс.

Птицата пощеше врата на Педроса. Виктория усети как възбудата й нараства.

„Мислиш, че не мога да импровизирам? Стой и гледай, Соломон.“

— Напротив, има, и то много, Ваша милост — каза тя. — Това доказва, че господин Ръфълс познава господин Педроса. Вижте ги. На практика те се гушкат.

— В случая става въпрос за объркана самоличност — намеси се Стив. — Чрез злоупотреба с животинските видове и подвеждащи предположения обвинението иска да представи фалшива улика.

Соломон запелтечи, помисли си Виктория. Уплашен е. Беше го сложила там, където тя искаше.

Кацна на собствената си бурсера.

— Госпожица Лорд използва измама, за да преметне тази невинна птица — отсече Стив. — За господин Ръфълс всички хора са еднакви.

— Тогава защо — побърза да отвърне Виктория — от всички присъстващи в съдебната зала господин Ръфълс избра именно господин Педроса? Поради една-единствена причина. Защото птицата е на господин Педроса!

Господин Ръфълс се обади:

— На господин Педроса.

— Протестирам! — повтори Стив.

— Запушете устата на тази птица — нареди съдията, после се обърна към Виктория. — Госпожице Лорд, мислите че съм падал на главата си като малък ли?

— Не, сър.

— Тогава защо изтръгвате признания от тази въшлива птица?

Почувства как паниката я прониза като нож.

„Нареждане на съдията. Наруших ли нареждането на съдията?“

До нея Пинчър си прочисти гърлото и се чу звук като от камион, който изсипва чакъл. Усещаше присъствието на Соломон, носеше се отпред пред банките, кръжеше като гладна акула.

— Господин Соломон е виновен — отвърна тя. — Планирал го е. Не знам как точно, но знам, че е така.

— Това е без значение, Ваша милост — каза Стив. — Госпожица Лорд безсрамно подлъга господин Ръфълс да инкриминира обвиняемия. Колкото и да ми е неприятно, делото трябва да бъде прекратено заради процедурна грешка.

Думите „процедурна грешка“ я накараха да изтръпне от страх. Търсеше правилния отговор, без да смее да погледне към Пинчър.

— Но Педроса е виновен! Соломон ми го каза — думите сами изскочиха. — Затова импровизира. Соломон е зъл, неуравновесен и опасен. Трябва да бъде хвърлен в затвора заедно с виновния му клиент.

Съдебната зала беше замлъкнала. Всички я гледаха. Виктория сведе очи. Беше насочила ножицата към Соломон, ръката й трепереше.

— Пристав, обезоръжете прокурора — каза съдията строго.

Елууд Рийд оправи колана си, запъти се право към прокурорската банка и взе ножиците от Виктория.

— Делото е прекратено заради процедурна грешка — обяви съдия Гридли. Той се обърна към съдебните заседатели и им благодари за услугите, като им обясни, че задължението им е приключило и не е ли чудесно да живееш в страна, където цари законност?

Виктория се отпусна на стола си зашеметена. Смътно видя как Педроса прегръща Стив Соломон на масата на защитата. Имаше и плясък на криле. Проклетата птица също празнуваше. До нея Пинчър се раздвижи на стола.

— Съжалявам, сър! — Гласът й беше сух като шумоленето на паднали листа.

— Някои юристи не стават за съда — каза й Пинчър. — Може да станеш нотариус в някоя кантора, но съдебните прения не са за теб.

Сигурно беше поклатила глава, защото той попита:

— Разбра ли ме?

— Не, сър.

— Доналд Тръмп ли трябва да наема, за да ти го каже? Уволнена си.

Пинчър стана и я остави, сама. Неудачница. Прокажена в колония за един човек.

Гърлото й се сви и сърцето й, което пърхаше като крилете на колибри, сякаш спря. В залата стана непоносимо горещо, светлините светеха мъчително ярко. Стъпки на отдалечаващи се зрители отекваха като гръмотевици, шепот клокочеше като подигравателен смях.

Опита се да се овладее, знаеше, че бузите й са огненочервени, а гримът й се стича. И тогава се появи. Първата солена сълза.

От масата на защитата Стив гледаше как Виктория седи сама и изоставена. Само един съдебен защитник можеше да разбере какво преживява тя, кръвта й изтичаше на пода на съда. Стив беше губил дела — макар и не чак толкова зрелищно — и познаваше срама. Чу как Пинчър я уволни. Гаднярът не беше изчакал дори да се върнат в прокуратурата.

И сега какво?

О, Боже, тя плачеше!

Стив усети едно чувство, което рядко се прокрадваше в съзнанието му — вина. Не беше искал да я уволняват. Искаше да й каже, че единствените адвокати, които не са били унижавани в съда, са тези, които се страхуват да влязат там. Искаше да й каже, че възможностите й са по-големи от тези на всички млади адвокати, които познаваше. Тя беше гладиатор, сразен, докато размахваше меча си. Нямаше от какво да се срамува. Не беше виновна, че шефът й е кретен.