— Възбуждал ли си се, когато в пубертета си танцувал с момиче?

— Естествено.

— Господи! Не мога да си представя, че си получавал ерекция още преди аз да се родя.

— Не можех да те чакам да пораснеш.

Оркестърът продължи със „Защото не ми принадлежиш“.

— Не се майтапя — каза Лиза, — но да те изритат от Съветския съюз, е до известна степен въпрос на престиж. Не се бях замисляла досега с какво презрение и отвращение се отнасяме към тая страна. Искам да кажа, че пародията на Гари Уорник си беше чиста подигравка. Не се учудвам, че посланикът ще закъснее.

— Това е просто изблик на безсилие и нервно напрежение.

— Не, това е нещо повече и ти го знаеш. Това е ужасяващо, Сам.

— Кое?

— Нашата омраза към тях.

Холис не отговори. Лиза огледа дансинга.

— Дано всичките тия репортери да не публикуват нещо за…

— Ще отидат по дяволите, ако го направят, защото никога повече няма да бъдат допуснати тук или в което и да е друго американско посолство. Всичко това е абсолютно забранено за печата и те са били предупредени още когато са ги поканили.

— Да, да, те са послушни партньори. Тук, в Москва, осъзнаваме, че всички сме от един отбор. С тях е приятно да се работи. — След кратка пауза тя продължи: — Тъжно ми е. Не искам да си тръгвам.

— Можеше и да е по-лошо. Сега можеше да сме мъртви.

Тя не отговори.

— Никога вече не поглеждай назад към това място, Лиза. Никога не се връщай тук, дори и ако ти разрешат. Обещай ми, моля те.

— Не, няма да ти обещая такова нещо.

Холис реши да се махне от нея.

— Страшно ми се пие нещо.

— Не се напивай много, за да ми доставиш удоволствие довечера.

— Не ти обещавам. Ако искаш, иди да танцуваш с Алеви. Всъщност нямаш нужда от моето разрешение.

— Да, така е. Но ти благодаря все пак.

Холис си проправи път през дансинга и се добра до бара, където се заприказва с четири аташета към НАТО.

Неочаквано музиката спря и Джеймз Мартиндейл обяви пристигането на посланика и съпругата му. Холис забеляза, че всички малко утихнаха. Извини се на събеседниците си и тръгна към посланика, а по пътя си се натъкна на Лиза, която също отиваше нататък.

— Удобно ли е да се явим заедно при посланика? — попита тя.

— За мен е удобно. Чуй ме, искам да прекарам част от отпуската си с теб.

— Ще си помисля.

— Какво ще му мислиш?

Посланикът и съпругата му се приближиха и поздравиха Холис и Лиза. Размениха си обичайните любезности, усмихвайки се един на друг. Нито посланикът, нито жена му направиха някакъв коментар по повод на почетните ленти и на крушата и будилника, което според Холис беше признак, ако не на простотия, то на супертактичност.

— Пропуснахте доста забавни речи — каза Лиза.

— О! — възкликна жената на посланика, — съжалявам, но бяхме възпрепятствани.

Побъбриха още малко, накрая посланикът каза:

— Безкрайно ценя приноса и на двама ви за успешната работа на нашата мисия. Чарлз ми предаде, че е разговарял с вас по някои въпроси от национално значение и че вие и двамата осъзнавате ситуацията. Радвам се, че е така. Полковник Холис, госпожице Роудс — Сам и Лиза, приятно пътуване и благополучно завръщане у дома. — Всички си стиснаха ръцете.

— Моля да ни извините — каза жената на посланика, — но ни предстои и друга среща, на която сме поканени още преди да се организира настоящото празненство.

Лиза ги изпрати с поглед:

— Могат да назначат програмирани дроиди на тоя пост и никой няма да забележи. Ще са необходими само 10 минути, за да се програмират дроидите.

— Какво ще кажеш да прекараш част от отпуската си с мене? — попита Холис.

— Ами… трябва да помисля за… родителите си например… Ти си доста по-възрастен от мен, а си и женен.

— Току-що ли го откри?

Тя се усмихна тъжно.

— Остави ме да измисля как точно да стане.

— Добре, помисли.

— Май това е първото ни разминаване, а?

— Твърде възможно е да е така. — Холис се обърна и тръгна към колегите си, които стояха накуп и разговаряха.

На пътя му се препречи Майк Салерно, репортер за информационната агенция „Пасифик“. Салерно дръпна Холис настрани.

— Странна реч произнесохте, полковник. Тая вечер всички са в особено настроение. Вие тук имате нужда от подобно парти веднъж месечно. Нещо като катарзис. Когато някой от нас си заминава, и ние се събираме и правим горе-долу същото.

— Нищо чудно, че КГБ непрекъснато ви тормози.

— Да… Сигурен съм, че сега ни подслушват, не мислите ли?

— Няма ни най-малко да се учудя.

Холис бе срещал Салерно вече няколко пъти и според него той бе малко нахален, но прям и изобщо не хвърчеше из облаците.

— Нали знаете — продължи Салерно, — че от Вашингтон са изхвърлили руското военно аташе и някакъв тъпак от ТАСС заради Лиза. Навярно тая вечер и „червените“ имат подобно парти във Вашингтон. Сигурно и там разиграват пародии за чичо Сам. — Той се ухили, после допи уискито си и попита: — А всъщност коя точно е причината, заради която си заминавате?

— Почти тази, която е съобщена в официалната версия, Майк. Просто пътувахме по маршрут, за който нямахме пропуски.

— Да. Но когато ти е за пръв път, обикновено ти дават още една възможност. Особено сега, когато дори въздухът наоколо мирише на разведряване.

— В действителност и на двама ни това е за втори път. — За да избегне по-нататъшни разговори, Холис добави: — Както вече сте си направили извода, отидохме да разгледаме прочутото бойно поле при Бородино, където победата на руснаците може да се оспорва. В Москва човек го обзема клаустрофобия.

— Е, на мене ли го казвате? Цял месец ми трябва, за да получа разрешение да посетя някой забравен от Бога тракторен завод в Урал.

— Кажете им, че не искате да гледате тракторни заводи в Урал — и те ще ви натоварят на първия влак за вкъщи.

— Добре го казахте — засмя се Салерно. Той взе две чаши с шампанско от таблата на минаващ покрай тях сервитьор и подаде едната на Холис: — Да пием за вашето благополучно пътуване.

Салерно изпи шампанското на екс, после се замисли за момент и попита:

— Будалкате ли ме, Холис?

— Да.

— Отишли сте в оная посока, за да се погрижите за трупа на Грег Фишър?

— Точно така.

— И при Бородино сте се натъкнали на няколко патрули на КГБ, които са ви забелязали?

— Правилно.

— Дяволски шибана страна, а?

— Когато си сред вълци, прави това, което ти кажат. Извинете ме.

— Сам, почакайте малко. Вижте, знам, че около тая история с Грег Фишър има и още нещо. Една от версиите е, че е бил убит от крадци и съветското правителство не иска това да се разчуе. Просто иска първата в света работническа държава да изглежда почти като рай. Прав ли съм?

— Видях вещите на момчето. Всичко си беше там — от парите до писалките. Няма измама.

— Няма ли? Да ви кажа ли нещо, което сам открих?

— Ако искате.

— Обадих се на родителите на Грег Фишър в Ню Канаан и научих, че е направена аутопсия на трупа. Казаха ми също и някои други неща. Така че дълго мислих за това момче, което си развява задника нощем по магистралата Минск — Москва, замаяно от алкохол според резултатите от аутопсията, и хич не ми се вярва да е било така. Мислех си за всички инструкции, които момчето е трябвало да подпише в Брест, когато е прекосило границата, като тази за коланите, за шофирането в пияно състояние, което може да те тикне в затвора, за шофирането нощем, което пък ще ти навлече неприятности с КГБ. Освен това господин и госпожа Фишър ми казаха, че Грег е бил много внимателен. Е, родителите по принцип говорят така за децата си. Но сега започвам да се питам.

— Не трябва да говорим по служебни въпроси тук — каза Холис.

— Просто ме изслушайте, Сам. Оня ден излязох с колата си от града, без да имам разрешително. Отидох в Можайск и там… един с камион ме откара до мястото на злополуката, западно от Можайск. Колата естествено вече бе махната, но видях къде е излетяла от пътя и се е забила в едно дърво. Дори намерих парченца от предното стъкло, което се е счупило, когато главата на момчето се е ударила в него. Дотук добре. Но шофьорът на камиона ми каза нещо за колата на тоя хлапак, което предизвикало голямо раздвижване на духовете в Можайск. Как е могло момчето да стигне до Можайск, щом е загинало западно от града?