— Ще ходя да взема тялото.

— Грешиш. Някой от Консулския отдел да отиде. Това си е тяхна работа.

— Мисля, че не ме чу. Аз ще отида.

Алеви го погледна ядосано, но не каза нищо.

— Ще ми трябват два пропуска от Министерството на външните работи.

— Два?

— Ще си взема компания.

— Кого?

— Лиза Роудс.

— Откъде знаеш, че ще иска да дойде с теб?

— Който и да е тук ще иска да излезе за малко от Москва. Дори и прибирането на труп е развлечение.

— Външното министерство ще осведоми КГБ, че са издали пропуск на твое име.

— Известно ми е — отговори Холис.

— Комитетът никак не те обича, както и мене. Навярно няма да могат да устоят на изкушението да те закарат до моргата на Можайск на тяхна собствена сметка.

— Нека сам да мисля за това.

— Не за теб се безпокоя. Ти си ми последна грижа. Мисля за Лиза Роудс. — После продължи: — Запомни добре, че не мога да те пазя в Можайск.

— Ти не ме опази и на петдесет метра от посолството. Двата пропуска да са в кабинета ми преди дванадесет.

Алеви отвори вратата и понечи да излезе, но Холис я затвори.

— Разбра ли дали е съществувал някакъв майор Додсън, регистриран като безследно изчезнал във Виетнам? — попита той.

— Задействал съм проверката.

— А знаеш ли нещо за нашето приятелче от седемстотин четирийсет и пета? Шилър? Има ли американец с това име в страната?

— Работя и по тоя въпрос, Сам. Ще те държа в течение.

— Знам, че ще го направиш, Сет. Изключително удоволствие е да се работи с ЦРУ.

Алеви потупа Холис по рамото.

— Постарай се да не те убият по магистралата Минск — Москва. — И излезе.

Холис погледна часовника си — десет сутринта. Цяла нощ не бе мигнал заради тая история. Сега Бренън беше в лазарета, семейство Бесние си опаковаше багажа, за да напусне страната, Фишър лежеше в моргата, Чарлз Банкс и посланикът трошаха телефоните да звънят във Вашингтон, а Алеви ядеше френски кроасани в барчето. „Ще се постарая да не ме убият на магистралата Минск — Можайск. Искам да разбера как ще свърши тая история.“

8.

Сам Холис нахлузи дънките, след това и кожените ботуши. Пъхна нож в левия ботуш, а над десния препаса кобур за пистолет. Провери своя „Токарев“ — 7,62 милиметра. Той бе почти като модела на „Колт-Браунинг“ — малко модифициран от руски оръжейник на име Токарев, който му дава името си, забравяйки да плати лицензно право на „Колт“ или на „Браунинг“.

Холис зави отпред на дулото къс заглушител и бутна пистолета в кобура над глезена си, после смъкна крачола на дънките. Облече черно вълнено поло, а отгоре — коженото яке, в което имаше четири пълнителя с по осемдесет патрона.

После излезе от жилището си и прекоси широкия квадратен двор. Тревата под ботушите му бе прогизнала, но небето се изясняваше и иззад облаците се подаваше слабо слънчице.

Три момчета тийнейджъри ритаха топка. В едното Холис разпозна Лари Ешмън, сина на командир Пол Ешмън — аташе на военноморските сили. Другото момче — Том Карузо, бе син на генералния консул. Третият се казваше Кевин и бе син на Джейн Лаури — търговски офицер.

— Полковник Холис! Идвате ли? — извика синът на Ешмън.

— Разбира се.

Карузо и Лаури се разпределиха в защита, а Холис се затича косо по терена. Двете момчета бяха близо и Холис чуваше шпайковете им да шляпат по прогизналия торф. Без да има предварителни планове, той реши, че трябва да държи същата позиция и спрямо Ешмън. Протегна ръце, хвърли бърз поглед назад през рамото си и видя топката като кафяво петно във въздуха — широко и дълго. Напрегна всичките си сили и усети как тя докосва крайчетата на пръстите му, той я овладя и притисна силно до гърдите си. Ботушите му не издържаха на опъна и Холис се претърколи напред, стиснал здраво топката между дясната си ръка и лакътя. Чу Ешмън да крещи:

— Край! Браво, полковник!

Холис седна, а Карузо му подаде ръка.

— Много добре, полковник! Изправи се с помощта на Карузо.

Лаури приближи и също подаде ръка. Когато Холис понечи да я хване, видя, че момчето държи автоматичния му пистолет. Холис го пое и пъхна в кобура, после натисна силно закопчалката на ремъка.

— Много сте бърз, полковник. Дори и с това желязо над глезена — каза Лаури. Карузо се опита да сдържи усмивката си.

— В академията наистина бях много добър — каза Холис.

Момчета се усмихнаха.

Холис ги погледна. „Навярно се чувстват много самотни тук, помисли той. Няма училищни забави, няма съботни танци, няма плажове, ски, приятели, момичета. Няма я Америка.“

— Опитайте се да извлечете някаква полза от служебния престой тук, момчета. Излезте навън в Москва и опознайте руснаците.

Те кимнаха.

— Внимавайте да не ви види Ваня с тия шпайкове. — Холис имаше предвид руския градинар, който се бе вманиачил в поддържането на ливадата и дори бе звънил за съвет на Скотс в Кълъмбъс, Охайо.

Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите и вратата се отвори.

— Здравейте! — усмихна се тя. — Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.

— Чакахте ли ме?

— Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?

— Портфейла.

— О… — Лиза излезе през вратата и се завъртя. — Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?

Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.

— Много добре — каза той.

— Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?

— Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.

Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:

— Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?

— Разбира се.

— Защо тъмни дрехи?

— Ще ти кажа по-късно.

Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.

— Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва — каза той.

Те замълчаха, после единият отговори:

— Непременно ще им предам, полковник.

— Лек ден!

Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.

— За какво става въпрос? — попита Лиза.

— Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.

— Добре беше, че се извини.

— Военната коректност го изисква. — После Сам добави: — Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.

Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.

— Къде ще отидем да обядваме? — попита Лиза.

— В ресторант „Прага“.

— Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.

— За разлика от обикновено днес има слънце — каза Лиза.

— Да.

— Често ли ходиш в „Прага“?

— Не.

— Чел ли си наскоро някоя хубава книга?

— Не се сещам.

— Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.

— Точно така.

— Но не са те пленили.

— Не, паднах в морето и ме спасиха.

— Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?