— Разбирам.

— Добре. Благодаря ви, мадам.

Тя се усмихна съвсем леко.

— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?

Холис не отговори.

— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.

Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.

Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.

Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“

Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.

Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.

Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях — младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:

— Извинете, господине, имате ли цигари?

— Не, а ти?

— Да. — Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.

— Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем — представи се той.

Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:

— Виждате ли оня край на площада? — Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.

— Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!

Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.

— Той прелетя заради мира — каза Миша.

— Рудолф Хес също.

Миша сви рамене.

— Никаква политика. Никаква икономика. Имате ли нещо за продаване?

— Може би да. А ти какво предлагаш, Миша?

— Имам неразбит черен хайвер. Триста грама. Отлично качество. В „Берьозка“ е по шейсет долара. Но аз ще ви го дам за един стек американски цигари.

— Нямам цигари у себе си.

Миша отново се огледа, сетне каза:

— Ами тогава четирийсет долара.

— Противозаконно е да търгуваме с валута.

Миша се отдръпна назад.

— Моля?

Холис стисна ръката му.

— Цялата вечер ли си тук на моста?

— От няколко часа…

— Видя ли една американска кола да минава крайбрежното шосе преди около два часа?

Миша дръпна от цигарата си.

— Може би. Защо?

— Не е твоя работа. — Холис притисна Миша до перилата на моста. — Какво предпочиташ — да изкараш четирийсет долара или да поплуваш в реката?

— Аз лично не съм видял колата. Но един приятел я е видял. Минала по крайбрежното шосе преди около два часа.

— Каква марка била?

— Според него — Понтиак Транс Ам. Имала спойлер отзад. Цвят — тъмен.

— Как е познал приятелят ти, че е била Транс Ам?

— От списанията. Нали знаете. Плащам по три долара или по петнайсет рубли за „Коли и автомобилисти“. Същото и за „Писти и…“

— Дали приятелят ти е видял накъде е отишла?

— В хотел „Русия“. — Миша добави: — После се случило нещо много странно. Те бързо отишли в „Русия“, за да разгледат колата и да поговорят с шофьора. От моста забелязали, че е младо момче, навярно американец. Но когато стигнали до крилото на Интурист, видели, че колата излязла откъм хотела и поела по улица „Разин“ с двама по-възрастни мъже в нея.

— Двама руснаци ли?

— Двама руснаци — Миша се поколеба: — От ония, с каменните лица. Разбирате ли какво искам да кажа.

— Да. Не видяхте ли и още нещо необичайно тази вечер?

— Да, видяхме. Преди около час. Аз и всички останали на моста видяхме как един син форд Феърлейн профуча по моста. Едно ченге го следваше, но копелето нямаше никакви шансове. Тия фордове могат да се движат като по състезателна писта. Имат ги в американското посолство. Вие от посолството ли сте? Това да не е била вашата кола?

Холис се обърна и тръгна обратно към подлеза. Миша го последва. Слязоха по стълбите. Холис му подаде две двайсетдоларови банкноти и каза:

— Ще купя хайвера.

Миша неохотно извади кутийката хайвер от спортното си сакче, предаде я на Холис и започна отново да се пазари:

— Ще ви дам още три кутийки и един руски кръст за якето ви. Холис мушна хайвера в джоба си и каза на руски:

— Миша, прибирай се у дома и не се връщай повече на този мост. Мъжете с каменните лица ще те търсят.

Момчето се облещи и устата му увисна.

Холис изкачи стълбите и тръгна по моста. Пресече го пеш, усещайки от всички страни погледите на останалите чейнджаджии. Капитализмът, замисли се Холис, подобно на секса, е хормонален; той съществува тук, на Москворецкия мост, и отвъд „Василий Блажени“ — само на един хвърлей разстояние от Кремъл. Има го около всеки хотел и пазар, навсякъде из Москва — в малки изолирани клетки, които един ден може да се размножат и да разклатят основите на цялата държава. Подобно на комунизма в царска Русия капитализмът е новата пагубна идеология.