Холис се протегна през бюрото и взе телефона. Набра седемстотин четирийсет и пет и изчака, докато телефонът иззвъня десетина пъти, после затвори. Лоша работа.

Огледа се. Установи, че е сам и представлява лесна мишена. Сега можеха да го хванат, когато си поискат.

Прекоси бързо фоайето, а стъпките му отекнаха по каменния под. Влезе в тъмния коридор към магазин „Берьозка“, измъкна ножа си и се мушна в телефонната кабина, която най-вероятно бе използвал Фишър. Пусна две копейки в автомата и набра посолството. Обади се дежурният военен и Холис помоли да го свържат с офиса на Лиза Роудс. Тя му отговори веднага.

— Обаждал ли се е нашият приятел? — попита Холис.

— Не. Няма ли го там?

— Изчезнал е.

— Връщате ли се? — обади се тя след кратка пауза.

— Да, това смятам да направя.

— Имате ли нужда от помощ?

Холис се нуждаеше от помощ, но не искаше да вдига много шум. Посланикът недвусмислено бе дал да се разбере, че той, Сет Алеви и останалите им колеги трябва да знаят, че разузнавателните им операции са си тяхна лична работа и никога не трябва да разстройват дипломатическата мисия. Холис продължи с онзи телеграфен и рязък тон, с който всички те говореха по телефона.

— Шофьорът ми върна ли се вече?

— Не. Не е ли с вас?

— Не, наредих му да се прибере. Мисля, че вече трябва да е там.

— Сигурна съм, че не е. Има ли вероятност да е катастрофирал или колата да се е повредила по пътя?

— Твърде голяма. Властите ще съобщят за това.

— Разбирам. — Тя пое дълбоко дъх. — Да ви изпратя ли кола?

— Не, ще се върна с градския транспорт. Върна ли се приятелят ви от онова тържество?

— Всеки момент ще бъде тук. Искате ли да дойде при вас?

— Няма нужда — отговори Холис.

— Може ли да ви звънне там някъде?

— Не, но най-вероятно аз пак ще се обадя.

— Какво да правим, ако не се обадите?

— Нека той сам реши, когато се появи.

— Добре. — И добави: — Прослушах лентата. Звучи автентично.

— Да. И аз така мисля. Ще направя всичко възможно да намеря оригинала.

— Късмет!

Холис затвори и се върна обратно по тъмния коридор с ножа в ръка. Стигна до фоайето и го пъхна под якето си. „Е, ако не се върна, посланикът ще може да раздуха тая история.“ Напусналата го вече съпруга Катрин ще получи пенсията му и застраховката за живот. Отдавна му се искаше да пише на адвоката си във Вашингтон да промени завещанието му. Усложненията, произтичащи от международните съпружески отношения, бяха безкрайни. Безкрайни. Понякога му се приискваше да бъде в своя стар Фантом Г–4 и да не мисли за нищо друго, освен за вражеските МИГ-ове и за ракетите, засечени от радарите му.

Холис обмисляше обстоятелствата. Позвъняването на Фишър в посолството бе предизвикало реакцията на КГБ, но на тях им бе необходимо време, за да предприемат действия. Следователно Фишър е успял да стигне до бара.

Холис отново взе асансьора, качи се на последния етаж и влезе в бара. Поръча уиски със сода и се обърна към бармана на руски:

— Не се ли е появявал моят приятел?

— Не, съжалявам. Три долара.

Холис плати. Добре облечен мъж се изправи до него, бутна чашата си към бармана и каза с британски акцент:

— Джин с тоник — „Гордън“ и швепс. И с парченце лимон този път, спасибо.

— Тук няма лимони от времето на революцията — обърна се Холис към мъжа.

— Що за място е това, а, янки? — засмя се англичанинът.

— По-различно.

— Ужасно сте прав. На почивка ли?

— По работа.

— И аз. — Питието му пристигна без лимон и барманът му поиска три лири. Холис се отдалечи от бара, а англичанинът го последва.

— Нямат и сервитьорки от революцията насам. Човек трябва сам да си взима пиенето, а те си изчисляват курса както им хрумне. Три долара, три лири, за тях няма разлика. Моят джин ми струва повече, отколкото вашето уиски.

— Следващия път пробвайте да им дадете три лирети. Мъжът се засмя.

— Не са чак такива глупаци. Казвам се Уилсън.

— А аз Ричардсън — отговори Холис. Те се чукнаха.

— Наздраве!

— Стори ми се, че говорите на руски, а? „Спасибо“ и „пожалуйста“. Кое какво е? — попита Уилсън.

— „Спасибо“ е благодаря, а „пожалуйста“ — моля.

— О, винаги се обърквам. Какво направихте, че барманът ви обърна внимание?

— Казах „комитет“.

— Комитет?

— Точно така. Това винаги привлича вниманието тук. Отдавна ли сте в бара?

— Вероятно от час. Защо?

— Търся един мой приятел. Американец, около двайсетгодишен, с дънки и шуба.

— Искате да кажете яке?

— Да, яке.

— Струва ми се, че го мярнах. В тая окаяна страна никой не се облича прилично. Проклетите червени комуняги унищожиха всичко. Нямат и обноски, нито пък стил.

Разбирате какво искам да кажа, нали? Естествено не ги обвинявам, че не носят кожени якета, след като никой не се облича по този начин.

— Забелязахте ли дали разговаря с някого?

Уилсън се огледа.

— Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.

— С кого?

— А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено — мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока — половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.

— Кога стана това?

— Преди около петнайсет-двайсет минути.

— Благодаря. — Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. — Свободно ли е?

Мъжът измънка някакъв отговор.

— Говорите ли английски? — попита Холис.

Мъжът поклати глава.

— А вие, madame?

— Малко — погледна го тя.

Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:

— Търся един приятел — американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.

Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.

— Да. — После продължи на доста добър английски. — Беше му зле. Заведоха го в стаята му.

— Каза ли ви как се казва?

— Да.

— Фишър ли?

— Да.

— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?

Жената не отговори, но кимна едва забележимо.

— Каза ли ви защо?

Мъжът се изправи и се обърна към жената:

— Allons*!

[* Да тръгваме! (фр.). — Б.р.]

Тя не помръдна:

— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?

— Опиат.

— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.

Холис също стана.

— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?

— Да.

Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.

— Има ли още нещо?

Очите й срещнаха неговите.

— Вие аташето ли сте?

— Да.

— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.

— Триста? Той ви каза триста?

Тя кимна.

Холис сграбчи жената за ръка.

— Какво друго ви каза Фишър?

— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.

— Руснакът повярва ли на съпруга ви?

— Мисля, че да.

Холис пусна ръката й.

— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.