Те бяха стигнали до края на гората.
Алиса гледаше озадачено. Тя мислеше за сладкиша.
— Ти си тъжна — каза тревожно Конника. — Чакай да ти изпея една песен, за да те ободря.
— Много ли е дълга? — запита Алиса, защото беше слушала този ден твърде много стихотворения.
— Дълга е — отговори Конника. — Но е много, много хубава. Всеки, който ме е слушал да я пея, или се просълзява, или…
— Или какво? — запита Алиса, защото Конника внезапно млъкна.
— Или не се просълзява, знаеш. Името на песента се казва „Очите на рибата“.
— Аха, това е името на песента, нали? — каза Алиса, която се опита да покаже интерес.
— Не, ти не разбираш — отвърна Конника и я погледна малко разочаровано. — Песента само се казва така. А истинското й име е „Старият, старият човек“.
— Значи трябваше да кажа „така се нарича песента“, нали? — поправи се Алиса.
— Не, не трябваше. Това е съвсем друго нещо! Песента се нарича „Начини и средства“, но тя само се нарича така, знаеш.
— Е, каква е тогава песента? — запита Алиса, която този път беше съвсем объркана.
— Тъкмо това исках да ти кажа — рече Конника. — Песента всъщност е „Един седящ на стобора“ и мелодията е мое собствено изобретение.
Като каза това, той спря коня и отпусна поводите на врата му. После, отмервайки бавно такта с една ръка, с нежна усмивка, която осветяваше милото му глупавичко лице, сякаш сам се радваше на мелодията, той започна.
От всички чудни неща, които Алиса беше видяла през време на пътуването си из Огледалния свят, това беше едно, което тя си спомняше най-ясно. Много години по-късно, тя виждаше отново, сякаш се беше случило вчера, цялата сцена: кротките очи и милата усмивка на Конника, залязващото слънце, което светеше през косата му и хвърляше ослепителни огнени отблясъци по ризницата му, коня, който пристъпваше бавно, с отпуснати поводи на шията и късаше тревата под краката си, тъмните сенки на дърветата отзад — всичко това й се струваше като картина, когато облегната на едно дърво, с длан над очите, тя наблюдаваше странната двойка и слушаше в полусън тъжната мелодия на песента.
„Само че мелодията не е негово собствено изобретение“ — си каза тя. — Това е песента „Аз ти дадох всичко, повече не мога“.
Тя стоеше неподвижно и слушаше много внимателно, но нито една сълза не потече от очите й.
Ще ти, разкажа туй, което мога,
и разказът не ще да е голям.
Видях аз старец във дълбока старост,
приседнал сгърбен на един стобор.
— Ти кой си, о, старик? — запитах строго. —
И от какво прехранваш се, кажи! —
и отговорът мина през главата ми,
както вода минава през решето.
Той каза: — Пеперуди аз ловя,
които спят по класовете житни; —
от тях приготвям банички с месо,
по улиците ги продавам лесно.
Продавам ги на хора — каза той, —
които плуват в бурните морета.
По този начин хляба си изкарвам.
За бога, подарете две пари.
Но аз замислях умен план,
със който мустаците да боядисвам жълти
и да ги крия зад ветрило пъстро,
да ги не вижда никой в нощ и ден.
И без да мога аз да отговоря на туй,
което старецът каза, извиках:
— Хайде, казвай как живееш! —
и пляснах го по голата глава.
Със нежен глас той разказа поде пак
и каза: — Вярно, имам начин аз:
намеря ли планински ручей хладен,
запалвам го и гледам как гори.
От него правят после туй,
което наричат чисто масло за коси.
По две пари на мен ми дават
само за моя труд, за моите дела.
Но аз измислях начин бърз и чуден
да угоявам хората така,
че те да стават всеки ден по-тлъсти,
по-пълни, по-дебели, без пари.
Разтърсих го добре назад-напред,
лицето му докато посиня.
— Я казвай, как живееш! — аз извиках. —
И как я караш ти на този свят?
Той каза: — Аз ловя очи на риби
сред гъсти, буйни храсти и треви,
преработвам ги в копчета за дрехи
във тихата, безлунна, тъмна нощ.
Не ги продавам за блестящо злато,
нито за звънки сребърни пари,
продавам ги за медни две грошлета
и девет скоро с тях печеля аз.
Друг път копая пресни кифли с масло,
или залагам примки за хайвер.
Понявга ровя хълмове тревисти,
намирам от файтони колела.
Тъй някак си — той ми намигна леко —
печеля аз богатство и пари.
И с радост бих си пийнал, господарю,
за здравето ви чашки две и три.
Тоз път го чух, защото тъкмо вече
привършил бях аз плана си велик —
да пазя от ръжда мостове яки,
във вино като ги сваря за миг.
Благодарих му много аз, задето
ми каза как изкарва си пари
и главно, че готов е да си пийне
за здравето ми чашки две и три.
И днес, когато аз случайно пъхна
в лепилото големия си пръст
или глупашки десен крак напъхам
в обувка лява, остра като шип,
или пък на крака ми падне
страшно голяма тежест, камък или чук,
аз се разплаквам, тъй като си спомням
за оня старец непознат.
Със нежен израз, бавен говор,
с коси по-бели от снега,
с лице като на черна врана,
с очи от пламък или дим.
Разсеян в свойта тежка гора
люлеещ се насам-натам,
мърморещ нещо неразбрано,
суетата пълни със тесто.
И който като вол сумтеше
в оназ далечна чудна вечер —
старик на дървен, стар стобор.
Когато Конника изпя последните думи на баладата, той хвана поводите и обърна главата на коня към пътя, по който бяха дошли.
— Трябва да преминеш само няколко метра — каза той — надолу по хълма, после през онова поточе и ще станеш Царица… Но ти ще почакаш, докато си отида, нали? — прибави той, тъй като Алиса обърна нетърпеливо поглед към посоката, която Конника й беше показал. — Няма да се бавя. Почакай и ми помахай с кърпичка, като стигна до онзи завой на пътя. Мисля, че това ще ми вдъхне смелост, знаеш.
