94

Но който има власт да нарани,

а не използва тази страшна власт,

и който буди страсти, а стои

като гранит, студен, над всяка страст,

тогова чака вечна благодат

и своя плод му дава в дар земята.

Творец и господар на своя свят,

той властва, без да иска, над сърцата.

Тъй цветето полето весели,

макар че не за туй се разцъфтява.

Но щом порокът в него се всели

и буренът по дъх го превишава.

И плевелът на дъх е по-богат

от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.

95

Позора си умело скриваш ти.

Но както червей в розовия стрък

незрим дълбае гибелни черти,

така и теб разяжда скрит недъг.

Езикът, който често те петни,

отдавна подозирайки това,

и в хулите си даже те цени.

Ти в чест превръщаш долната мълва.

Какъв дворец порокът е избрал

и как е съумял да се смекчи!

Под красотата като под воал

недъгът става скрит и не личи.

Пази се, друже, от такъв разкош.

Ръжда е той за острия ти нож.

96

Един осъжда буйния ти нрав,

на друг се нрави твоя нежен смях.

Тъй вечно ти за някого си прав

и добродетел правиш всеки грях.

Парче стъкло на царската ръка

веднага се превръща в скъп елмаз.

И твоите недостатъци така

са често ценни качества за нас.

Ако вълкът се предреши в овца,

безброй овце без труд ще похити.

Но колко много глупави сърца,

без чужда помощ похищаваш ти.

Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

97

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято,

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен в дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат,

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.

98

Април дойде без теб и своя полет

той в мъртвите неща дори всели.

И тежкият Сатурн през тази пролет

се смя в небето и се весели.

Но с багрите, със шепота дървесен

и с птичия възторг не разцъфтя

и не възкръсна лятната ми песен:

не късах аз наболите цветя.

От рози аленеещи лехите

и кринът, който снежен в тях расте,

не замениха устните, страните,

чието бледо копие са те.

В мен беше зима, а това брожение

бе сякаш твое живо отражение.

99

Упрекнах теменужката: дали

от теб не взима своето дихание.

Тя има твойта красота, нали?

И тая прелест, същото ухание?

Във оня крин ръцете ти видях

и миглите ти в ригана, а този

уханен цвят е бял със твоя страх.

но твоя плам е в алените рози.

И тая роза с бял и ален цвят

е с твоя дъх естествено, но злата

заплаща скъпо твоя аромат:

виж червея-мъстител, скрит в листата.

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.

100

Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?

Дали забрави кой те вдъхновява

или нищожни песнички твориш

и унижаваш светлата си слава?

Пей, музо моя, но за този дух,

от който чакаш своето признание

и който е изострил твоя слух

и в песните ти вложил съдържание.

Виж само туй лице, черти, очи

и зърнеш ли следа от разрушение,

ти времето в грабеж изобличи

и заклейми това му покушение.

Преди смъртта да го отнеме, ти

лицето му във стих обезсмърти.

101

О, моя музо, стиснала уста!

Какво ще кажеш в свое оправдание?

Защо отвергваш тази красота,

която ти създаде обаяние?

Кажи какво ще отговориш ти?

Ще ми отвърнеш пак за утешение,

че истината багри не търпи,

а хубостта сама е украшение.

И затова ли ти мълчиш? Възпей

това лице, спаси го от забрава!

И нека грее неговата слава

като покрит със злато мавзолей.

Предай го ти на бъдещия свят,

какъвто е сега: щастлив и млад!

102

Обичам — моят вид не го издава.

Обичам, но да крия съм готов.

Търгува този, който възхвалява

богатствата на своята любов.

Когато бяха чувствата ни нови,

посрещах те със песен на уста.

И славеят тъй пролет славослови,

но млъква, щом премине пролетта.

С това, че трели вече той не рони,

не ще лиши нощта от благодат.

Но този глас, звучал от всички клони,

си губи чара, ставайки познат.

И мойта флейта вече замълча.

И тя предълго в клоните звуча.

103

Но музата ми млъква занапред.

Очаква ли я слава пак? Едва ли.

И тя разбра, че този мой сюжет

е по-добър без нейните похвали.

Не ме упреквай, че съм станал ням,

но виж във огледалото: такава

голяма красота те гледа там,

че моят дух неволно онемява.

Такава хубост отразява то,

че питам се не е ли престъпление

да накърниме с четка и длето

едно такова цялостно творение?

Но виж как вещо простото стъкло

е пресъздало твоето чело!

104

Не остаряваш, все си тоя ти.

Все тия са очите ми любими.

За трети път вън лятото цъфти,

погребвано от три студени зими.

Три пролети преминаха в лета,

и три лета, превърнали се в есен,

обагряха зелените листа,

а твоят лик е все така чудесен.

В часовника невидимо за нас

пълзи във кръг стрелката позлатена,

замирайки над цифрите, и аз

тъй в теб не виждам никаква промена.

О, бъдещ ден, роди се днес,

когато цъфти това неповторимо лято.

105

Не съм езичник аз. Недей и ти

нарича този порив в мен божествен.

За теб са мойте мисли и мечти

и пак за тебе моят химн тържествен.

Обичаш ме по-силно всеки ден

и с вярност все по-силна, по-голяма.

И моят стих затуй е посветен

на верността, и други теми няма.

Добър, прекрасен, верен и това

изчерпва всички мои обожания.

Добър, прекрасен, верен — три слова,

но колко много словосъчетания.

До днеска вярност, красота, сърце

ти пръв си съчетал в едно лице.