12

Когато гледам как летят стрелките

и в мрак отнасят тоя златен ден,

когато вехне всеки цвят в лехите

и кичурът коси е посребрен,

когато рони сетен лист дървото —

подслон преди за руините стада —

и в ритлите един мъртвец — сеното,

ни кима с остра, щръкнала брада —

тъгувам, че на твоя чар и лято

им предстои да прецъфтят и те

като на всеки нежен цвят, когато

друг цвят в пръстта се готви да расте.

Щом дните преобръщат всичко в прах,

потомство остави да спори с тях.

13

Добре, бъди това, което си.

Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.

Но щом смъртта и тебе покоси,

дано за теб ни спомня някой друг.

Ти имаш в заем тая красота,

но с тебе тя не се ли прекрати,

ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,

под друг прекрасен лик отново ти.

Кой би осъдил своя дом на мрак

и на студени зимни нощи, щом

би могъл да възобнови чрез брак

осъдения на разруха дом?

Синът ти нека каже някой ден:

„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.

14

He, пo звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час,

война ли, глад ли, суша или чума.

Минутите не зная в своя ход

как с мълнии ще сменят ветровете.

И не чета по вечерния свод

каква съдба се пада на царете.

Но аз по тия две очи чета,

по тия две звезди, че ще оставиш

без истина и красота света,

ако зърно за посева забравиш.

И истината ще лежи в земята

за вечни времена до красотата.

15

Като помисля, че едничък миг

дели смъртта от радостното детство,

че тук като на сцена лик след лик

се нижат, гаснат в звездното вълшебство,

че все под туй небе като листа

поникваме, живееме и мреме,

и жизнен сок ни дава младостта,

но губим красотата си след време,

о, как ценя тогава този твой

разцъфнал цвят и младостта ти жива.

Но времето започва с теб двубой

и гони твоя ден в нощта мъглива.

Но в този бой в стеблото ти нов ден

от моя стих ще имаш присаден.

16

В бой с времето, защо не се опиташ

да изградиш за своя зрял разцвет

по-сигурна стена, а все разчиташ

на този мой безпомощен сонет?

Достигнал си върха на всяка радост.

Едно ли чисто любещо сърце

би пресъздало с цялата му младост

по-вярно от длето това лице?

Така животът сам възстановява

това, което времето с резец

и аз в сонета няма да поправя

със моя ученически писец.

Но, друже мой, спаси се сам от тление,

и то във свое собствено творение.

17

За доблестта ти как ли занапред

ще съди, който тоя том отвори.

Но вижда бог: от скромния ми ред

дори и гробът повече говори.

Ако опиша погледа ти мил

и ако сложа образа ти в песен,

потомъкът ще каже: прекалил

и в земен лик е вложил лъч небесен.

Не ще повярва на стиха ми той

и укорил ме в преувеличения,

ще отсече, че този образ твой

е плод на поетични увлечения.

Но твоя син тогава да е жив,

от мен ще бъде по-красноречив.

18

Не зная с летен ден да те сравня ли?

По-свеж и по-красив си ти. На май

цветята късат бури развилняли

и лятото ни има своя край.

Небесното око ни ту слепи,

ту светлият му лик мъглата скрива.

Пригалва ни, ласкае и гнети

природата с прищявка променлива.

И само не умира твоят ден,

и само твойто лято е безкрайно.

Не ще те лъхне смъртен дъх студен,

в сонетите ми ще живееш трайно.

Додето тук човешка гръд тупти,

сред живите ще бъдеш жив и ти.

19

Смири, о време, тигровата челюст,

човечеството цяло прах стори,

лиши лъва от прежната му смелост

и феникса в кръвта му изгори.

Изпълвай с радост всяка нова пролет,

със скръб изпълвай есента и нас.

Руши света в неспирния си полет,

но само туй ти забранявам аз:

приятеля ми твоите мигновения

да не изрязва с тоя тъп резец —

а нека за безбройни поколения

чертите му останат образец.

Но и да нямаш милост, в този мой

безсмъртен стих ще диша вечно той.

20

Лицето на жена, но гордо, живо

от вещата природа имаш ти,

и женствено сърце, но не фалшиво,

жена-момче с божествени черти.

Очите ти са без тъга лукава,

сияещи от меки светлини,

с мъжествен поглед, който покорява

сърцата на мъже и на жени.

Жена от тебе беше сътворила

природата, но влюбена, уви,

в творбата си, от мен те взе насила

и женските сърца ощастливи.

Да бъде тъй! Но ти обичай мен,

а тях измъчвай само в твоя плен.

21

Не слагам ярки багри в моя стих.

Не съм като поетите, които

сравняват всичко с небосвода тих

и всекиго възнасят до звездите.

Те нека кичат своите стихове

със рими за звездите и луната,

за пролетните нежни цветове

и скритите съкровища в земята.

Но моят стих ще бъде по-правдив,

не лъже той, повярвай на поета:

ти като всеки смъртен си красив,

а не като звездите на небето.

И нека други пеят с пълен глас.

Не те лаская, не търгувам аз.

22

На огледалото не вярвам аз.

Чертите ми не са се състарили.

Не може да удари моя час,

преди и ти да остарееш, мили.

Защото в твойто хубаво лице

сърдечната ми радост се оглежда.

Живееш в мен, аз в твоето сърце,

от теб по-стар как мога да изглеждам?

Затуй не остарявай всеки ден!

Сърцето ми е в тебе. Предпазливо

носи го, както нося твойто в мен

и като майка пазя боязливо.

Да предположим — моето ще спре.

Нима и твойто няма да умре?

23

Като артист, обзет от силен смут,

чиято памет е изневерила,

и като някой свирепеещ луд,

изнемощяващ в пристъпи на сила,

така мълча и аз и тъй съм тих,

защото стигнах до такава крайност,

че себе си аз сам изнемощих

със силата на свойта всеотдайност.

Но моят стих звучи със моя зов

и с моя глас безмълвната ми книга

ламти отплата, моли за любов

и от езика повече постига.

Чуй обичта ми ти и се учи

да слушаш моя тъжен глас с очи.