47

Сърце и поглед в мен са в мир сега

и даже се взаимно утешават,

когато той е пълен със тъга,

а то от много скръб се задушава.

Очите ми със сляпото сърце

споделят своите приказни видения.

Сърцето ми за твоето лице

заплаща с част от своите копнения.

Тъй в мойте мисли или наяве

и липсвайки, си вечно с мене ти.

Но ще убегнеш моите мечти,

със тях съм вечно аз, и с тебе — те.

И ако спя, пак твоето лице

събужда в мене спящото сърце.

48

Приготвяйки се пак за дълъг път,

дрънкулките си скрих сега добре,

за да не би без друго този път

безделник някой да ги прибере.

Но ти, пред който всеки накит скъп

и всеки бисер е нищожен, ти —

утеха моя, моя черна скръб,

теб може всеки да те похити.

Но де, в какво да те затворя аз,

за да те имам винаги? Не знам.

В това сърце, което всеки час

ти можеш лесно да напуснеш сам?

Уви, и там ще съблазниш крадците

ти, който би подкупил и светците.

49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,

когато любовта ти отлети

и бъдеш с мен безмилостен и кратък,

когато вместо с влюбени очи

ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,

любов във тебе няма да личи,

а само хлад и скрита неприязън.

Но като знам във този черен ден,

че аз за теб не бях достоен, тая

ръка в закана към самия мен

ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.

Не съм заслужил твоята любов.

50

Но как тежи по тоя дълъг път

със всяка нощ и всеки нов престой

да смятам колко мили ме делят

и колко дни от тебе, друже мой.

Превит на две под моята тъга

и конят ми се спира час по час.

Разбира сякаш крантата сега,

че няма закъде да бързам аз.

Не сепват шпори неговия лен,

на бича ми отвръща с тъжен стон,

и той се впива по-жестоко в мен

от шпорите във бедния ми кон.

И мисля аз, до сълзи натъжен:

зад мен е радостта, печал пред мен.

51

Тъй извинявах тягостния нрав

на моя мрачен, тъжен кон с това,

че той във същност бе напълно прав,

когато с мен се тътреше едва.

Но би било бездруго вече грях,

ако така се влачи и насам.

Да литне като вихър в пот и прах,

ще мисля пак: „О, той върви едвам!“

Желание! Не те догонва кон.

Ти цялото си само страст и жар.

Летиш със тропот, цвилене и стон

и казваш тъй на куцащата твар:

„Аз, мила моя, литвам на крила,

а ти след мен с товара си ела.“

52

Аз бих те съзерцавал с часове

както скъперник свойто наслаждение.

Но радостта е тънко острие,

което губи при употребление.

И празниците с техния захлас,

тъй радостни, тържествени и дивни,

затуй са редки като скъп елмаз

във нечии огърлици и гривни.

О, нека да те пази под капак

като скъперник бързащото време.

Но как се радвам аз, когато пак

от тебе то преградата си снеме.

Чрез теб познах и скритото страдание,

и пълното със трепет обладание.

53

Не зная от какво си сътворен.

Едничка сянка имат всички живи.

От милиони ти си придружен

подобия и сенки причудливи.

Адониса вземи за образец.

Като отливка с тебе той съвпада.

На древността Елена бе венец,

но ти ни връщаш чара на Елада.

Април и лете зрелите жита

са твоя лик душевен и телесен.

На ранна пролет имаш нежността

и щедростта на плодовита есен.

Зовеме всяка прелест с твойто име,

но верността с какво да я сравниме?

54

Но истината, тя е благодат!

Тя по-прекрасна прави красотата.

Което радва в розовия цвят,

е не самият цвят, а аромата.

И нека храста с болните листа

да бъде с тоя кървав цвят и с този

уханен дъх и с тази красота,

която имат истинските рози.

Но той на вид изглежда само чист,

а вехне със отровено дихание.

Не тъй умира розовият лист:

смъртта на листа е благоухание.

Когато ти напуснеш този свят,

в стиха ми ще ухае твоя цвят.

55

И този мрамор, въплотил царе,

и той преди сплавта на стиховете

и твоя траен спомен ще умре,

потънал цял в сметта на вековете.

Войни ще смажат крехката творба,

метеж пиедестала ще разбие.

Но времето нетленната резба

на песните ни няма да изтрие.

И ти не ще изчезнеш със смъртта

и в мрака на враждебното забвение.

Ще бъдеш жив, износвайки света,

с последното човешко поколение.

До второто пришествие живей

във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.

Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да броя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.