Извънредно красива е колосалната галактика НГК 4565 в съзвездието Косите на Вероника. От разстояние седем милиона парсека тя се вижда ребром. Наведена на една страна като рееща се птица, галактиката простира широко встрани своя очевидно състоящ се от спирални разклонения тънък диск, а в центъра подобно на силно сплескано кълбо гори ядрото, което изглежда плътна блещукаща маса. Отчетливо личи колко плоски са звездните острови — галактиката може да се сравни с фино колелце от часовников механизъм. Краищата на колелото са неясни, сякаш се разтварят в бездънния мрак на пространството. В също такъв край на нашата Галактика се намират Слънцето и мъничката прашинка — Земята, свързана посредством силата на знанието с множество обитаеми светове и разпростряла крилете на човешката мисъл над вечността на Космоса!
Мвен Мас превключи на най-интересуващата го галактика НГК 4594 от съзвездието Девица, също видима в плоскостта на нейния екватор. Тази галактика, отдалечена на разстояние десет милиона парсека, приличаше на дебела леща от горяща звездна маса, обгърната от слой светещ газ. По екватора лещата се пресичаше от широка черна ивица — сгъстена тъмна материя. Галактиката наподобяваше тайнствен фенер, изпращащ светлина от бездната.
Какви светове се криеха там, в сумрачното й излъчване, по-ярко, отколкото у другите галактики, средно достигащи спектралния клас Ф? Имат ли обитатели могъщите планети? Блъска ли се също, както у нас, мисълта им над природните тайни?
Пълното мълчание на грамадните звездни острови караше Мвен Мас да стиска юмруци. Той разбираше цялата чудовищност на разстоянието — до тая галактика светлината се движи тридесет и два милиона години! За размяна на съобщения ще бъдат необходими шестдесет и четири милиона години!
Мвен Мас се порови в ролките и на екрана пламна голямо, ярко, закръглено петно светлина сред редките и мъжделиви звезди. Неправилна черна ивица разсичаше петното през средата, като подчертаваше силно светещите огнени маси от двете страни на тая чернота, която се разширяваше в краищата и затъмняваше обширно поле горящ газ, подобно на обръч, обхващащ яркото петно. Така изглеждаше получената с невероятни технически хитрувания снимка на сблъскващите се галактики в съзвездието Лебед. Това сблъскване на гигантски галактики, равни по размери на нашата или мъглявината Андромеда, е било известно отдавна като източник на радиоизлъчване, може би най-мощният в достъпната за нас част от Вселената. Бързо движещите се колосални газови струи пораждали електромагнитни полета с такава невъобразима мощност, че те изпращали към всички кътчета на Вселената вест за титаничната катастрофа. Самата материя отправяла тоя потресаващ сигнал за бедствието като радиостанция с мощност един квинтилиард, тоест хиляда квинтилиона киловата. Но разстоянието до галактиките е така огромно, че сияещата на екрана снимка показваше тяхното състояние преди много милиони години. Как изглеждат сега минаващите една през друга галактики, ние ще видим след толкова много време, че е неизвестно ще просъществува ли човечеството така невъобразимо дълго.
Мвен Мас скочи и се опря с ръце върху голямата маса така, че му изпращяха ставите.
Недостъпните, възлизащи на милиони години срокове за изпращане дотам означават убийственото за човешкото съзнание «никога», дори за много далечните потомци. Но тия срокове биха могли да изчезнат със замахването на магическа пръчка. И тая пръчка е откритието на Рен Боз и техният съвместен опит.
Невъобразимо отдалечените точки във Вселената ще се окажат на разстояние една протегната ръка!
Древните астрономи смятали, че галактиките се разбягват в различни посоки. Светлината, която преминавала в земните телескопи от далечните звездни острови, била изменена — светлинните трептения се удължавали, като се преобразували в червени вълни. Това почервеняване на светлината свидетелствувало за отдалечаване на галактиките от наблюдателя. Хората в миналото свикнали да възприемат едностранно и праволинейно — те създали теорията за разбягващата се или избухваща Вселена, понеже още не разбирали, че виждат само едната страна от огромния процес на разрушаването и изграждането. Именно само едната страна — на разпръскването и разрушаването, тоест превръщането на енергията в най-низшите й форми по втория закон на термодинамиката. А другата страна — на натрупването, събирането и изграждането — хората не усещали, тъй като самият живот черпел силата си от енергията, разпръсвана от звездите-слънца, и съобразно с това се формирало нашето възприятие за околния свят. Но могъщият мозък на човека проникнал и в тези скрити от нас процеси на създаване на световете във Вселената.
Ала в ония отдавнашни времена изглеждало, че една галактика развива толкова по-голяма скорост на движение, колкото по-далеч от Земята се намира. С навлизането навътре в пространството се стига до скорости на галактиките, близки до светлината. Граница на видимата Вселена станало онова разстояние, от което изглеждало, че галактиките са достигнали скоростта на светлината — в действителност никаква светлина не бихме получили от тях и никога не бихме могли да ги видим. Сега ние знаем причините за почервеняването на светлината на далечните галактики. Те не са една и две. От далечните звездни острови до нас идва само светлината, изпускана от техните ярки центрове. Тия колосални маси материя са обкръжени от пръстеновидни електромагнитни полета, извънредно силно въздействуващи върху светлинните лъчи не само с мощността си, но и със своята пространност, която забавя светлинните трептения и те се превръщат в дълги червени вълни. Още твърде отдавна астрономите знаели, че светлината от много плътните звезди почервенява, линиите на спектъра се отместват към червения край и звездата изглежда отдалечаваща се, като например бялото джудже Сириус Б. Колкото по-далеч е галактиката, толкова повече стигащото о нас излъчване се централизира и отместването към червения край на спектъра става по-силно.
От друга страна, светлинните вълни по доста дългия път из пространството се «разлюляват» и квантите на светлината губят част от енергията. Сега това явление е проучено — червените вълни може да бъдат и уморени, «стари» вълни обикновена светлина. Дори проникващите навсякъде светлинни вълни «стареят» при пробягване на немислими разстояния. А каква надежда за преодоляване на пространството може да храни човекът, ако не се настъпи срещу самото притегляне с неговата противоположност, какъвто е математическият извод на Рен Боз?
