Евда Нал замлъкна.

— Но как е могъл Карт Сан да предаде това? — попита Веда Конг. — Може би чрез свитите тесни вежди, леко наклонената напред шия, открития беззащитен тил. Чудните очи, изпълнени с тъмната мъдрост на древната природа… И най-странното е едновременното усещане на безгрижна сила и тревожно знание.

— Жалко, не съм я виждал! — въздъхна Дар Ветер. — Ще се наложи да отида в Двореца на историята. Виждам боите на картината, ала никак не мога да си представя позата на девойката.

— Позата? — спря се Евда Нал. — Ето ви «Дъщерята на Гондвана»… — Тя хвърли от раменете си кърпата, високо вдигна прегънатата си дясна ръка, отметна глава назад, която застана полуизвърната към Дар Ветер. Дългият крак направи малка стъпка и застина, докоснал с пръсти земята. Нейното гъвкаво тяло сякаш разцъфна.

Никой не скриваше възхищението си.

— Евда! — възкликна Дар Ветер. — Вие сте опасна като полуизвадено от ножницата острие на кинжал.

— Ветер, пак несполучливи комплименти! — разсмя се Веда. — Защо «полу», а не «съвсем»?

— Той е напълно прав — усмихна се Евда Нал, като отново ставаше предишната. — Именно не съвсем. Нашата нова позната, очарователната Чара Нанди — ето съвсем извадено от ножницата и блестящо острие, ако се говори с епичния език на Дар Ветер.

— Не мога да повярвам, че с вас сравняват друга жена! — дрезгаво се обади някой.

Евда Нал първа забеляза червеникавата подстригана коса и бледите светлосини очи на непознат мъж, който я гледаше с необикновен възторг.

— Аз съм Рен Боз! — стеснително каза червенокосият, когато невисоката му, тясна в плещите фигура се появи иззад голям камък.

— Ние търсехме именно вас. — Веда хвана физика за ръка. — Ето това е Дар Ветер.

Рен Боз почервеня, поради което станаха забележими луничките, обилно покриващи лицето и дори шията му.

— Забавих се горе. — Рен Боз посочи каменистия склон. — Там се намира древна гробница.

— В нея е погребан знаменит поет от много далечни времена — отбеляза Веда.

— Има изсечен надпис, ето го — физикът разгърна металическо листче, прокара по него къса линийка и на матовата повърхност излязоха четири реда сини знаци.

— О, това са европейски букви — писмени знаци, които са се употребявали преди въвеждането на световната линейна азбука! Те са с нелепа форма, наследена от пиктограмите[*34] на още по-отдавнашното минало. Но тоя език ми е познат.

— Тогава четете, Веда!

— Няколко минути тишина! — настойчиво поиска тя и всички послушно седнаха на камъните.

Веда Конг започна да чете:

— Това е великолепно. — Евда Нал се вдигна на колене. — Съвременният поет не би казал нещо по-ярко за мощта на времето. Иска ми се да зная коя от земните съблазни той е смятал за най-примамлива.

В далечината се показа лодка от прозрачна пластмаса с двама души.

— Ето Миико с Шерлис, един от тукашните механици. О, не — поправи се Веда, — това е самият Фрит Дон, ръководител на морска експедиция! Ветер, до довечера трябва да останете тримата, затова аз отвеждам Евда.

Жените изтичаха при леките вълни и дружно заплуваха към острова. Лодката се насочи към тях, но Веда замаха с ръка — отпрати я напред. Рен Боз неподвижен гледаше подир плуващите.

— Елате на себе си, Рен! Да се заловим за работа! — високо каза Мвен Мас и физикът се усмихна смутено и кротко.

Участъкът от плътен пясък между две редици камъни се превърна в научна аудитория. Въоръжил се с парче раковина, Рен Боз възбудено чертаеше и пишеше, изтриваше написаното и пак чертаеше. Мвен Мас изказваше съгласие или ободряваше физика с отривисти възклицания. Дар Ветер, опрял лакти върху коленете си, бършеше потта, избила на челото му от усилие да разбере говорещия. Най-после червенокосият физик млъкна и като дишаше тежко, седна на пясъка.

— Да, Рен Боз — проговори Ветер след продължително мълчание, — вие сте направили забележително откритие!

— Нима аз сам?… Преди повече от десет века великият математик Хайзенберг изтъкнал принципа на неопределеността — невъзможност точно да се определи мястото за дребните частици. В действителност невъзможността станала възможмост при разбирането на взаимните преходи, тоест при репагулярното изчисление.[*35] Приблизително по същото време учените открили мезонния пръстеновиден облак на атомното ядро и състоянието на преход между нуклеона[*36] в този пръстен, тоест дошли непосредствено до понятието антигравитация.

— Така да бъде! Не съм познавач на биполярната математика,[*37] а още по-малко на такъв неин раздел като репагулярното изчисление, изследването на преградите на прехода. Но това, което сте направили във функциите на антигравитационната сянка, е принципиално ново, макар и още слабо разбираемо за нас, обикновените хора. Обаче аз мога да схвана величието на откритието. Единствено само… — Дар Ветер се запъна.

— Какво, какво именно? — разтревожи се Мвен Мас.

— Как да се превърне това в опит? Струва ми се, че не разполагаме с възможност да създадем такова напрежение на електромагнитното поле.

— За да уравновесим гравитационното поле и получим състояние на преход? — запита Рен Боз.

— Именно. А тогава пространството отвъд пределите на системата ще остане както преди извън обсега на нашето въздействие.

— Това е така. Но, както винаги, в диалектиката изходът трябва да се търси в противоположното. Ако антигравитационната сянка се получи не дискретно, а векториално…

— Охо!… Но как?

Рен Боз бърже начерта три прави линии, тесен сектор и пресече всичко това с част от дъга с голям радиус.

— Това е известно още преди биполярната математика. Преди около хиляда години я наричали задача с четири измерения. Тогава още били разпространени представите за многомерност на пространството. Хората не знаели свойствата на сянката на притеглянето, опитвали са се да прокарват аналогии с магнитоелектрическите полета. Те мислели, че сингуларните точки[*38] означават или изчезване на материята, или превръщането й в нещо необяснимо. Как е било възможно да си представиш пространството с такова познаване на явленията? Но нали те, нашите прадеди са се досещали — виждате ли, те са разбрали, че ако разстоянието, да речем, от звездата А до центъра на Земята ето по тая линия ОА е двадесет квинтилиона километра, до същата звезда по вектора ОВ разстоянието е равно на нула… Практически не на нула, но на стремяща се към нея величина. И те са казвали, че времето се превръща в нула, ако скоростта на движението е равна на скоростта на светлината. Но нали кохлеарното изчисление[*39] също е открито съвсем неотдавна!