Въведоха ме в едно отделение, постлано с мека слама и ми донесоха топла каша, която с благодарност изядох.

Вечерта се бях възстановил дотолкова, че ме върнаха в конюшнята на Кожодера, където също се погрижиха за мен. На сутринта Кожодера доведе ветеринарния лекар. Той ме прегледа много внимателно и каза:

— Причината за състоянието му е по-скоро преумора от непосилната работа, отколкото заболяване, и ако го оставите да си почине шест месеца, той отново ще може да работи. Сега обаче не му е останала и капка силица.

— Тогава да върви по дяволите — рече Кожодера. — Нямам излишни ливади, на които да лекувам болни коне. Пък и я се оправи, я не. Тази работа хич не ми изнася. Моят принцип е да изцедя от тях каквото мога, а после да ги продам където е възможно.

— Ако имаше заболяване на дробовете, най-добре щеше да е да го убиете веднага, но той е здрав. След десетина дни ще има разпродажба на коне. Ако го поохраните и си отпочине, може да се съвземе и да получите от него повече, отколкото само за една кожа.

След този съвет Кожодера доста неохотно нареди да ме хранят и да се грижат за мен. Но за мой късмет конярят изпълни нарежданията с много по-голямо желание, отколкото бе вложил господарят в тях. Десет дни пълна почивка и много овес, сено и ярма с варено ленено семе подобриха състоянието ми повече, отколкото каквито и да било други средства. Тази ярма с ленено семе беше възхитителна и аз започнах да си мисля, че в крайна сметка, може би наистина е по-добре да си жив, отколкото мъртъв. На дванайсетия ден ме заведоха на няколко мили извън Лондон, където се провеждаше разпродажбата. Чувствувах, че всяка промяна на сегашното ми положение ще бъде за добро, затова вдигнах високо глава и се надявах да имам късмет.

Глава четиридесет и осма

Фермерът благодетел и внукът му Уили

На разпродажбата естествено ме бяха сложили до старите и изтощени коне — кой куц, кой болен, кой съвсем грохнал. Имаше и такива, за които щеше да е далеч по-милостиво, ако ги застрелят. Да не говорим, че много от продавачите и купувачите не изглеждаха по-добре от клетите създания, за които се пазаряха. Имаше бедни старци, които за няколко лири искат да си купят пони или кон, та да влачат с него каручка въглища или дръвца. Бедняци се опитваха да продадат грохнали създания за по една-две лири, та да не е пълна загубата им, ако ги убият. Някои изглеждаха така, сякаш от мизерията и непосилния живот бяха загрубели не само телата, но и душите им. Имаше обаче и други, на които с готовност бих отдал и последните си сили, за да служа — бедни и дрипави, но кротки и добри, с гласове, на които винаги бих се доверил. Един такъв старец с несигурна походка много ме хареса, аз също го харесах, но се оказа, че не съм достатъчно силен. Беше мъчително изживяване!

По едно време забелязах, че откъм „по-добрата“ страна на панаира се задава фермер с вид на джентълмен. Водеше със себе си и едно момче. Човекът бе с широк гръб, яки рамене и добродушно румено лице. Носеше широкопола шапка. Когато стигна до мен и другарите ми, спря и жалостиво ни огледа. Забелязах, че очите му се спряха на мен. Гривата и опашката ми все още бяха хубави, което допринасяше за по-добрия ми външен вид. Аз наострих уши и го загледах.

— Ето един кон, Уили, който е видял и по-добри дни.

— Горкото животно — въздъхна момчето. — Дядо, мислиш ли, че някога е теглил карета?

— О, да, момчето ми — отвърна фермерът и се приближи. — Като млад сигурно е правил всичко. Погледни ноздрите и ушите му, формата на шията и раменете му. В това животно има много благородна кръв. Той протегна ръка и милостиво ме потупа по шията. Аз наведох глава в отговор на ласката. Момчето ме погали по лицето.

— Горкият! Виж, дядо, как разбира от добрина. Не можеш ли да го купиш и пак да го направиш млад, както стана с Калинка?

— Мило момче, не е по силите ми да подмладявам всички коне. Освен това Калинка не беше толкова стара, а само изтощена и съсипана.

— О, дядо, аз мисля, че и този кон не е стар. Виж гривата и опашката му. Ще ми се да погледнеш в устата му и тогава да прецениш. Макар, че е много слаб, очите му не са хлътнали като на стар кон.

Старият фермер се засмя.

— Жив и здрав да си ми! И ти си луд по конете като дядо си.

— Моля те, дядо, погледни в устата му и попитай колко струва. Сигурен съм, че ще се подмлади на нашите ливади.

Човекът, който ме бе довел на панаира, се намеси.

— Младежът разбира от коне, сър! Истината е, че този кон е просто преуморен от работа с файтоните. Не е стар, а чух ветеринарят да казва, че шест месеца почивка ще го оправят изцяло, защото дишането му не било засегнато. През последните десетина дни се грижих за него, — по-благодарно и благородно животно не съм виждал. Струва си джентълмен като вас да плати пет лири и да му даде възможност да се възстанови. Обзалагам се, че следващата пролет вече ще струва двайсет лири.

Старият фермер се разсмя, а момчето умолително го погледна.

— О, дядо, нали ти сам каза, че си продал жребчето за пет лири повече, отколкото си очаквал! Значи нищо няма да ти струва, ако купиш този кон.

Фермерът бавно опипа краката ми, които бяха силно подути и схванати. После погледна в устата ми.

— Тринайсет-четиринайсет годишен е според мен. Поразходете го малко, ако обичате.

Извих жалката си изтъняла шия, повдигнах леко опашка и се опитах да пристъпвам колкото може по-добре, защото краката ми бяха съвсем схванати.

— Каква е най-ниската цена, която ще вземете за него? — попита фермерът, когато се върнах.

— Пет лири, сър. Тази е най-ниската цена, определена от господаря ми.

— Това си е чисто изнудване — каза старият господин, като поклати глава, но в същото време заизмъква кесията си, — чисто изнудване! Имате ли още работа тук? — попита той и отброи монетите в ръката на продавача.

— Не, сър, ако желаете, мога да го закарам до странноприемницата вместо вас.

— Да, ако обичате. И аз ще дойда там.

Тръгнаха и ме поведоха. Момчето едва сдържаше радостта си, а това очевидно доставяше удоволствие на стария човек. В странноприемницата ме нахраниха добре. После един от слугите на новия ми господар ме закара у дома и ме остави на просторна ливада с навес в единия край.

Моят благодетел нареди да ми дават сено и овес сутрин и вечер, а през деня да паса на ливадата.

— Ти, Уили — каза той, ще го наблюдаваш. — От днес ти ще отговаряш за него.

Момчето бе гордо с поставената задача и се зае да я изпълнява много сериозно. Нямаше ден, в който да не дойде да ме види. Понякога ме намираше между другите коне и ми даваше морков или друго лакомство. Друг път просто стоеше до мен, докато се хранех. Винаги идваше с блага дума и милувки и, разбира се, аз много се привързах към него. Викаше ми Старо другарче, защото отивах при него на полето и го следвах по петите. Понякога довеждаше дядо си, който внимателно разглеждаше краката ми.

— Тук му е слабото място, Уили — казваше фермерът, — но вече е по-добре и ми се струва, че напролет ще можем да се похвалим с добри резултати.

Пълната почивка, отличната храна, меката трева и спокойните разходки скоро започнаха да се отразяват на духа и физическото ми състояние. От майка си бях наследил здраво тяло, а и като млад никога не бях пресилван, затова имах предимство пред много други коне, преуморени още преди разцвета на силите си. През зимата краката ми се оправиха и аз отново се почувствувах млад. Пролетта дойде и един мартенски ден моят благодетел реши да опита как ще карам файтон. Бях много доволен и заедно с него и Уили изминахме няколко мили. Краката ми вече не бяха схванати и се справих с лекота.

— Той се подмладява, Уили! Сега трябва да му дадем малко лека работа и до лятото ще се възстанови изцяло като Калинка. Има чувствителна уста и прекрасен ход. За по-добро не може и да се мечтае.