— Ето това се казва истински джентълмен, Доли, който отделя време да помисли и за бедния кочияш, и за малкото му момиченце.
Джери дояде супата си, преведе детето през улицата и чак тогава се отправихме за гара „Клапам Райз“. Същият човек ни нае още няколко пъти. Мисля, че проявяваше голяма слабост към кучетата и конете, защото колчем го закарвахме до дома му, две-три кучета радостно скачаха да го посрещнат. Понякога идваше при мен, потупваше ме и казваше с тих, приятен глас: „Този кон има добър господар и напълно го заслужава.“ Много рядко се случваше някой да забележи коня, работил за него. Жените наистина го правеха от време на време, но от мъжете само този господин и още двама-трима са ме потупвали и са ми казвали блага дума. Деветдесет и девет на сто от тях по-скоро биха се сетили да погалят парния локомотив на влака.
Този господин не беше млад и раменете му бяха поприведени, сякаш винаги бързаше. Имаше тънки, плътно стиснати устни, но усмивката му бе много приятна. Погледът му беше остър, а в брадичката и движението на главата имаше нещо, което те караше да мислиш, че вземе ли решение, той неотклонно преследва целта. Гласът му бе мек и ласкав, глас, комуто всеки кон би се доверил, макар и той да бе решителен като самия него.
Веднъж ни нае един друг господин. Спряхме пред някакъв магазин на улица Р., приятелят му влезе, а той остана да го чака пред вратата. Малко пред нас, от другата страна на улицата, пред един винен склад беше спряла каруца с два много хубави коня. Каруцаря го нямаше. Не знам колко време бяха стояли, но изглежда, по едно време конете решиха, че са чакали достатъчно и потеглиха. Бяха направили няколко крачки, когато коларят излезе тичешком и ги улови. Изглеждаше вбесен от факта, че са тръгнали сами и здравата ги нареди с камшика и поводите. Биеше ги дори по главите. Нашият господин видя всичко, бързо пресече улицата и каза решително:
— Ако не спрете веднага, ще ви дам под съд, че оставяте конете си без надзор и се отнасяте жестоко с тях.
Коларят, който очевидно беше пил, го обсипа с груби обиди, но престана да бие конете и като хвана поводите, се качи в каруцата. Междувременно нашият приятел спокойно извади тефтерче от джоба си и си отбеляза името и адреса на коларя, изписани върху каруцата.
— За какво ли ви е това? — изръмжа коларят, изплющя с камшика и потегли. Господинът само кимна с глава и мрачно се усмихна.
Когато се върна, спътникът на нашия приятел се приближи към него и през смях каза:
— Струва ми се, Райт, че си имаш достатъчно работа, та да се занимаваш с чуждите коне и слуги.
Другият помълча известно време с леко отметната назад глава и накрая каза:
— Знаеш ли защо този свят е толкова лош?
— Не — отвърна приятелят му.
— Тогава ще ти кажа. Защото хората мислят единствено за личната си работа и не си правят труда да защитят потиснатите или да изложат виновника на показ. Но аз винаги се намесвам, помагам с каквото мога и много хора са ми благодарни, че съм ги уведомявал как се държат с конете им.
— Добре би било, ако има повече хора като вас, сър — намеси се Джери, — защото този град наистина се нуждае от тях.
Продължихме пътуването си. Докато слизаше от кабриолета, нашият приятел каза:
— Аз съм убеден в следното: забележим ли жестокост или неправда и имаме ли възможност да им попречим, ала не го направим, то половината вина пада върху нас.
Глава тридесет и девета
Дрипавия Сам
Трябва да призная, че за файтонджийски кон, живеех наистина много добре. Бях собственост на самия кочияш, така че той имаше интерес да се отнася внимателно с мен и да не ме преуморява дори да не беше такъв добър като Джери. Много коне обаче принадлежаха на богатите, които ги даваха под наем на файтонджиите срещу незначително заплащане. И тъй като конете не бяха техни, единствената мисъл на конниците беше как да изкарат повече пари от тях. Първо, за да платят на господаря и после, за да осигурят собственото си съществуване. Ето защо животът им беше за окайване. Аз, естествено, не разбирах много неща, но тези проблеми често се обсъждаха на пиацата и шефът, който беше голям добряк и обичаше конете, винаги се възмущаваше, ако някое от животните дойде пребито и измъчено.
Опърпаният окаян кочияш, известен с прякора Дрипавия Сам, доведе един ден коня си съвсем пребит от бой. Шефът се обади:
— И ти, и конят ти сте по-скоро за полицейския участък, отколкото за тази пиаца.
Човекът метна окъсаното покривало върху коня, обърна се с лице към шефа и отвърна с глас, в който звучеше пълно отчаяние:
— Ако ще намесваме полицията, то по-добре да вземат да се занимаят със собственика, който ни взима толкова скъпо, или пък с ниските тарифи, които са ни определили. Ако за кабриолета и двата коня трябва да плащам по осемнайсет шилинга дневно, това означава, че трябва да спечеля първо тях, преди да съм изкарал и пени за себе си. Според мен тази работа е от тежка по-тежка — да измъкваш по девет шилинга дневно от всеки кон, преди да си започнал да печелиш за прехраната си. Това е самата истина — ако конете не работят, ние трябва да гладуваме, а и аз, и децата ми вече знаем какво значи това. Имам шест деца, а само аз печеля. Стоя на пиацата по четиринайсет шестнайсет часа дневно и през последните десет-дванайсет години не съм почивал нито една неделя. Прави струва, Кожодера никога не дава почивни дни и ако аз не работя до изнемога, кой ще работи тогава, а? Имам нужда от топло палто и мушама, но при толкова гърла за хранене как да си ги позволя? Преди една седмица си заложих часовника и повече надали ще го видя.
Кочияшите го наобиколиха и закимаха с глави в знак на съгласие. Човекът продължи:
— Вие, които притежавате собствени коне и кабриолети или работите за добри господари, имате къде-къде по-добри възможности. Аз ги нямам. Не ни е позволено да взимаме повече от шест пенита на миля в радиуса от четири мили, нали? Та тази сутрин трябваше да измина цели шест мили само за три шилинга. На връщане изминах празен целия път насам и не успях да изкарам нищо. Дванайсет мили за коня и три шилинга за мен. После изкарах нещичко за три мили. Пътникът имаше доста куфари и сандъци и можех да взема по две пенита отгоре, ако ми ги беше оставил да ги подредя. Но нали знаете какво правят хората. Натрупват целия си багаж вътре и на капрата. Три тежки сандъка качих — това бяха шест пенита плюс един шилинг и шест пенита за път. Дотук осемнадесет мили за коня и шест шилинга за мен. Значи този кон трябва да изкара още три шилинга, а следобедният още девет, за да прибера в кесията си първото пени. Е, невинаги е толкова зле, но както сами знаете, караме и така. С други думи, истинска подигравка е да заявиш на някого, че не бива да преуморява коня си — когато животното е пребито от умора, нищо друго, освен камшика не може да накара краката му да се движат. И какво си виновен ти — та нали жената и децата са преди коня! За това са длъжни да се грижат господарите, а не ние. Аз не тормозя коня си, защото това ми доставя удоволствие — всички го знаете, нали? Но този свят е явно грешно устроен. Да нямаш нито ден почивка и нито час за жената и децата си — това нормално ли е? Често се чувствувам като старец, а съм само на четирийсет и пет. Знаете с каква лекота някои господа са готови да ни обвинят в измама. Седят с кесии в ръце, пресмятат всичко до последното пени и ни гледат така, сякаш сме джебчии. Ще ми се някой от тях да поседи на капрата осемнайсет часа на ден, за да изкара прехраната си плюс осемнайсет шилинга отгоре, независимо дали времето е хубаво или лошо. Тогава нямаше чак толкова да треперят за всяко пени и да тъпчат целия си багаж в кабриолета. Понякога попадам и на такива, които дават доста пари за почерпка. Иначе нямаше да може да се живее и все пак на това не може да се разчита.
Мъжете единодушно се съгласиха с думите му, а един от тях рече:
