Тук старият Капитан замълча, за да си поеме дъх. После продължи:
— Това стана една есенна сутрин. Както обикновено, проверката беше свършила час преди разсъмване и ние бяхме в пълна бойна готовност — независимо дали щяхме да се бием или не. Мъжете стояха край конете си в очакване на заповеди. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно ставаше, че сред командния състав цари вълнение. И още преди настъпването на деня, чухме оръдейните изстрели на неприятеля.
После долетя офицер на кон и заповяда на всички да се мятат на седлата. Миг и заповедта беше изпълнена. Конете чакаха докосването на юздата или натиска на шпорите. Всички бяхме възбудени и нетърпеливи, но въпреки това бяхте така добре обучени, че само дъвчехме мундщуците и от време на време неспокойно мятахме глави, инак не помръдвахме.
С моя мил господар бяхме начело на строя и докато всички стояха напрегнати и неподвижни, той хвана едно непокорно развито кичурче от гривата ми и го приглади. После ме потупа по шията и каза: „Днес ще имаме тежък ден, Беярд, момчето ми, но ще изпълним дълга си, както винаги“!
Тази сутрин той гали шията ми много повече от обикновено. Галеше ме бавно и непрестанно, някак замислен. Обичах допира на ръката му, затова гордо и щастливо изпъчих гърди, но стоях неподвижно, защото го познавах и разбирах кога иска да кротувам и кога да лудувам.
Не мога да разкажа всичко, което се случи през този ден, но ще ти опиша последната атака. Битката се състоя в една долина точно пред оръдията на противника. Междувременно бях свикнал с грохота на тежките оръдия, пукота на пушките и пищенето на куршумите, но никога дотогава не бях излизал срещу такъв силен огън. Отляво, отдясно и отпред стреляха, а отгоре ни се изсипваха снаряди. Много смели мъже бяха убити, много коне паднаха, събаряйки ездачите си от седлата. Други пък, останали без ездачи, излизаха обезумели от строя и ужасени, че са сами, без направляваща ръка, се връщаха и притискаха до старите си другари, за да атакуват заедно с тях.
Колкото и да бе страховито, никой не спря, никой не се отказа. Всеки изминал миг редиците ни оредяваха, но паднеше ли някой, ние се приближавахме един към друг, за да сгъстим строя. И вместо да се разколебаем или забавим ход, колкото повече наближавахме оръдията, толкова по-вихрено галопирахме, обвити с бял дим, през който проблясваха огнени езици…
Моят господар, моят скъп господар, окуражаваше другарите си, вдигнал високо дясна ръка. Но един снаряд профуча край главата ми и го удари. Усетих как се олюля, макар да не извика. Опитах се да намаля ход, но сабята падна от десницата му, лявата ръка отпусна поводите и като политна назад от седлото, той падна на земята. Останалите ездачи летяха покрай нас, повлякоха ме във вихъра си и аз се отдалечих от мястото, където бе паднал господарят ми.
Исках да бъда край него и да не го оставям под галопиращите конски копита, но всичките ми опити бяха напразни. Без господар и приятел, аз се почувствувах сам в тази огромна касапница. Страхът ме завладя и аз се разтреперих така, както никога не бях треперил. И подобно на другите коне се опитах да вляза в строя, за да галопирам с тях. Сабите на войниците обаче ме отблъскваха. В този миг един боец, чийто кон бе убит, ме хвана за юздата и се метна отгоре ми. И с този нов господар аз отново се впуснах напред. Нашата неустрашима рота обаче беше жестоко пометена и онези, които останаха живи след страховития бой за оръдията, се върнаха обратно. Някои от конете бяха толкова тежко ранени, че почти не можеха да се помръднат от загуба на кръв, други благородни същества опитваха да се влачат на три крака, а трети, с усилие се изправиха на предните си крака, тъй като задните им бяха простреляни. Стенанията им бяха сърцераздирателни, а умолителните погледи в очите им, обърнати към онези, които ги подминаваха и оставяха на произвола на съдбата, няма да забравя никога. След битката донесоха ранените войници, а мъртвите погребаха.
— А какво стана с ранените коне? — попитах. — Да умрат ли ги оставиха?
— Не. Ветеринарните лекари обикаляха бойното поле с пистолетите си и ги застрелваха. Някои, които бяха по-леко ранени, прибираха и лекуваха, но по-голяма част от тези благородни, усърдни създания, излезли на бой тази сутрин, никога не се завърнаха! На четири коня се завърна един.
Повече не видях любимия си господар. Предполагам, че когато е паднал от седлото, е бил вече мъртъв. Никога не съм обичал друг господар така, както обичах него. Участвувах в още много битки, но бях ранен само веднъж, и то леко. И тъй, когато войната свърши, аз се върнах в Англия така силен и здрав, както я бях напуснал.
— Чувал съм хората да говорят, че войната била много хубаво нещо — промълвих.
— Ах! — въздъхна той. — Това значи, че никога не са я виждали. Вярно, много е хубаво, но когато няма неприятел, когато всичко е само тренировка, парад или учебен бой. Да, тогава наистина е много хубаво. Но когато хиляди добри и смели мъже и животни са убити или осакатени завинаги, нещата изглеждат доста по-различно.
— Знаеш ли за какво се биха?
— Не — отвърна Капитана. — Това надхвърля възможностите на един кон. Но неприятелите ни сигурно са били лоши, щом е трябвало да изминем толкова път по море за да се бием с тях.
Глава тридесет и пета
Джери Баркър
За пръв път срещах такъв добър човек като новия ми господар. Той беше мил, приветлив и държеше на справедливостта точно толкова, колкото и Джон Манли. По нрав пък бе тъй сговорчив и весел, че малцина успяват да се скарат с него. Обичаше да си измисля песнички и сам да си ги пее. Едно от любимите му стихчета бе следното:
Елате, мамо и татко,
и сестра и братко,
всички тук се съберете,
един другиму си помогнете.
Семейството му наистина живееше задружно. Хари разбираше от работата в конюшнята далеч по-добре, отколкото се полагаше за възрастта му, и винаги се стремеше да направи всичко, което бе по силите му. Поли и Доли пък идваха сутрин да помагат за кабриолета изчеткваха и изтупваха възглавниците, измиваха стъклата. В това време Джери ни издокарваше в двора, а Хари се грижеше за амуницията. Всички непрекъснато се смееха и закачаха, което повишаваше и нашето настроение. Затова с Капитан бяхме много по-работоспособни, отколкото ако слушахме кавги и грубости. Ставаха рано сутрин, защото Джери казваше:
Ако ти от сутринта
губиш време ей така
и за щяло и нещяло,
няма да го видиш цяло
чак до края на деня.
Можеш да се притесняваш,
все да бързаш, да летиш
да, но все ще закъсняваш
и стрелка да превъртиш.
Той не можеше да понася неразумното размотаване и пилеене на време. И нищо не го дразнеше така, както хората, които винаги закъсняваха и искаха коня да бърза за сметка на ленивостта им.
Един ден от кръчмата близо до пиацата излязоха двама разпуснати младежи и извикаха на Джери.
— Хей, кочияша! Слушай внимателно! Доста сме закъснели. Пусни малко повечко пара и ни закарай до гара „Виктория“ за влака в един часа. Ще получиш един шилинг отгоре!
— Ще ви закарам с нормална скорост, господа. Шилингите не могат да платят такова бързане.
Хари беше спрял кабриолета си до нашия. Той бързо отвори вратата и рече:
— Аз съм вашият човек, господа. Качете се на моя кабриолет и конят ми ще ви закара навреме. — А докато затваряше вратата намигна към Джери и додаде: — Ще наруши принципите си, ако се позабърза малко. — После шибна измъчения кон и се понесе по улицата.
