В училището също — учителят, един тъжен чичко, който все подсмърчаше в кърпичката си — ни говореше много за червените, как руснаците погубили най-добрите синове на германския народ. Тихичко се оплакваше, като че ли ни откриваше някаква: тайна и все размахваше ръце. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но на мен още тогава не ми действаше никаква агитация. Аз бях самостоятелно момче.

Когато мама умря, продадох на един вехтошар покъщнината, купих си пакетче американска дъвка и американски цигари и потеглих за Хамбург. Не помня с каква цел. Три години след смъртта на майка ми просто не бях на себе си. Прекосих цяла Германия, просих милостиня, в някаква ферма насях крави, а в някакво градче бях пощальон. След това попаднах в един манастирски приют за сираци. Учехме малко, посече ни караха да работим, правехме табуретки и ни водеха под строй в столовата. Мъчих се една година и избягах. Следващата година плавах по Рейн на самоходен шлеп. Приюти ме едни стар капитан. Превозвахме чакъл, цимент — изобщо прахоляк, но все пак тази година беше хубава, много неща преживях тогава. И най-важното, все бяхме на път, днес тук, утре там. Капитанът искаше да ме осинови, но на мен вече ми беше омръзнал шлепът и слязох на брега. И правилно направих, не биваше да обиждам капитана, но какво да се прави — взех от него сто марки, за да заживея. С една дума, ограбих го. Отначало си мислех, че ги взимам назаем, макар и без да питам, а после ще му ги върна. За този дълг си спомням чак сега — тук в този разкошен Гщад, мътните да го вземат. Навярно капитанът отдавна е умрял.

С шлепа по реката аз израснах и заякнах. През цялото време на въздух, храната обикновена, здрава, работа колкото искаш.

Капитанът говореше свободно английски, настояваше и аз да го уча. Караше ме да свиря на мандолина, но нищо не излезе.

Та, появявам се аз със стотарката в джоба в Мюнхен. Това беше през лятото, през август, струва ми се.

Бях подивял по реката и първата ми работа бе да отида на кино. Въртеше се някакъв американски филм — шлагер на сезона. А след киното се отбих в съседния бар. Поръчах си бира. До този момент нито бира, нито друго нещо бях опитвал. Изпих две халби… И толкова хубаво ми стана, че ми се прииска да фрасна някого по мутрата.

Гледам, примъква се към мен един тип, червеничък, като ябълчица на витрина. Залюля се около моята маса, седна и започна да приказва: кой откъде е, тукашен ли е, не е ли. После казва: «Виждате ли онзи господин на масичката до прозореца?» Наистина там седи някакъв мазен, очите му святкат, само дето не мяучи. На стола — бастун и шапка. «Виждам — отговарям, — но аз нямам работа с него.» Този тип реши, че аз съм някакъв дръвник и няма какво да се церемони, казва ми направо: «Вие много му харесвате, той иска да се запознаете». Тогава още не можех да се оправям, но чатнах накъде клони, фраснах го между очите и беж да ме няма.

Офейках майсторски, но не се радвах дълго… Провървя ми с този тип, няма накъде! Оказа се, че има цяла банда около онзи с бастуна. Трябваше веднага да се измитам от Мюнхен колкото се може по-далеч, а аз се мотах там още ден-два. И ето че ме откриха. Мисля си, че не са ме търсили, а просто им се удаде случай.

Обработиха ме на една улица — много удобна за тази цел. След това ме замъкнаха в някаква къща, биха ме както се следва, а после две седмици ме лекуваха. И момиче ми изпратиха, отначало ме ухажваше, а след това между нас се появи и любов.

Онзи с бастуна се занимаваше с големи афери. Кокаин, морфин и проститутки. В бандата бяха към сто души, много от тях се числяха към разни служби, имаха си жени, деца, сметки в банката.

Повече не ми се натрапваха, но не можах да се откача от тях. Да си кажа правото, хареса ми новият живот. Ще занесеш пакетчета в друг град, скрита в специални обувки, два номера по-големи. Върнеш се — пий и гуляй. Не можах да свикна с наркотиците, макар че опитвах. А това не се и поощряваше в нашето братство — така шефовете наричаха своята банда. Наркоманите не са надеждни хора…

Разбира се, думата братство звучи красиво, но скоро се убедих, че тук действуват същите закони, каквито са у банкерите и големите търговци, които почтено печелят парите си. На шефа — хиляда марки, на мен — десет пфенига. Ако ме хванат — затвор с дългогодишна гаранция, а той както преди ще си размахва бастуна. Но аз не съм се родил на улицата, на мен също ми се иска да се возя в ягуар. И ако заложа на карта свободата си, то ще бъде срещу голяма сума, а не за половин стотачка за пътуване. Накратко, опитах се да спечеля и аз нещо.

Получих поредната пратка кокаин — половин килограм, в два пакета, предназначени за Кьолн. Купих от аптеката десет опаковки аспирин, стрих таблетките, отсипах от кокаина, а добавих обратно аспирин. В Кьолн тези петдесет грама продадох за себе си на едно самотно бръмбарче. Номерът мина, никой не разбра. Сложих в банковата си сметка две хиляди марки, там, в Кьолн. Помня как банковият чиновник ококори очи — вероятно искаше да попита откъде този хлапак има толкова пари.

По същия начин занесох следващата порция кокаин в Щутгарт, и пак мина благополучно. И тръгна като по вода.

В началото на петдесет и девета година имах в банката седемнадесет хиляди. И досега не разбирам как ми се удаде това. Не само аз се занимавах с химия по пътя от доставчика на едро до потребителя.

Признавам, че треперех за кожата си. Защото за подобна постъпка в братството имаше само едно наказание — нож в гърба.

Може би щях солидно да забогатея, ако не допуснах една глупост. По-точно, подцених бдителността. Ето какво стана.

Живеех в двустайна квартира заедно със съдружника си. Шефът плащаше наема. Той имаше такава система, неженените членове на бандата живееха по двама: по-удобно е да се следят един друг, винаги си в известност.

Аз бях прост куриер, а моят съдружник имаше подчинени пет сутеньора. Той наближаваше петдесетте и страдаше от язва в стомаха или болни бъбреци — беше жълт като лимон. Официално за хазяина аз бях негов племенник. Случваше се понякога да излезем заедно от къщи, срещнем някого от съседите и той започва нещо да ме съветва, ама силно, та да се чуе. А самият нямаше къде да си държи пробите. На младини му се носела славата, че бил главорез над главорезите. В бандата се държеше само на тази слава.

Стаята ми се заключваше, но коя брава не може да се отключи? Знаех, че «чичо» ми тършува, проверява, затова няколко пъти оставях контролни знаци — или косъм ще залепя на куфара, или пепел ще посипя на пода. Никой не се е родил научен, собственият опит го е научил. Моята глава рано заработи, не както някои други. Силен ли си — ум не ти трябва — това кретените са го измислили, които могат да измъкнат чантата на закъсняла девойка или кесията на пенсионер. Това не е мъжка работа…

Но аз станах самоуверен и веднъж наруших собственото си правило — да не оставям следи в къщи.

При едно поредно пътуване моят кьолнски бръмбар предложи да плати една част от стоката в брой, а другата — в злато. Той имаше златен пръстен с череп, много ми харесваше. Сега знам, че няма нищо по-добро от една сметка в швейцарската банка, а тогава се полакомих и бях наказан. Да бях го продал, да го бях хвърлил, и даже по-добре…

Накратко казано, след една седмица «чичо» направил таен обиск и открил пръстена — бях го скрил в мръсното бельо.

Същата вечер при мен дойдоха двама лични изпълнители на шефа — моля, заповядайте на разговор.

Хоп в колата и в града — там имаха старинна къща с голям парк и езеро.

Това беше през февруари, времето беше влажно, а те не ми позволиха даже да си сложа шлифера, бързаха.

Вкараха ме в една голяма стая, камината гори, шефът пуши до камината. Изправиха ме пред него, а той — ръката в джоба, след тава отваря юмрука и на дланта му моят пръстен. Пита ме: «Откъде е?» Казвам, намерих го на улицата, и в този момент ме фраснаха отзад по ухото!

Надигнах се, главата ми бучи, а той ми пъха под носа откъснат вестник: «Чети!»