„Скъпи Пиетро! Много благодаря за всичко — от мен и Галя. Защо са тези скъпи подаръци? Много ви моля, не харчете лири, по-добре елате вие. Чакаме ви, колкото по-скоро, толкова по-добре. Светлана.

Привет от Галя.“

Виктор Андреевич сгъна листа, прибра го в портмонето и каза:

— Между впрочем, помните ли първия ни разговор за Пиетро?

— Разбира се.

— Тогава казахте, че той е прям и открит.

— Нима не е така?

— Не съвсем. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Имал съм случаи да се убедя в това.

Светлана искаше да попита нещо, но Виктор Андреевич видя влизащата Галя и бързо каза:

— Впрочем това са глупости.

Галя се появи със сребърен поднос (скорошно нововъведение на Олга Михайловна), върху който имаше чашки кафе и захарница.

— Виктор Андреевич отново се готви за Италия — каза Светлана. — Написах писъмце. С поздрави и от тебе.

— Добре — отвърна Галя.

Виктор Андреевич пресрещна Галя, взе подноса и каза:

— Казвам на Светлана, че имате прекрасен дом. Не бях виждал как живеят академиците.

— Искате ли да го разгледате?

— Да, но нека си изпием кафето.

След кафето Виктор Андреевич подхвана нов разговор.

— Ще направя едно признание, мили момичета. Не мога да премълча.

— Винаги е много интересно, когато някой признае, че не е добър човек. Нали, Галя? — каза Светлана, поглеждайки с ирония към Виктор Андреевич.

— Имате хаплив език, струва ми се, че ви го казах вече, но сте доста проницателна. — Виктор Андреевич я погледна отстрани и добави: — Може и да кажа нещо неприятно за себе си.

— Моля, моля.

Той погледна към Галя.

— Ненапразно измолих да дойдем у вас. Зад кормилото не може да се говори сериозно.

— Не ни измъчвайте, Виктор Андреевич — каза Светлана.

— Ще ми разрешите ли един нескромен въпрос?

— Моля.

— Ние се познаваме от доста време и аз се убедих, Галя, че си нямате приятел. Защо? Вие сте красиво момиче. Това не е естествено.

Вместо Галя отговори Светлана:

— Едно момче вече зададе такъв въпрос на Галя.

Виктор Андреевич разбра, че постъпи малко необмислено, но продължи да развива тази тема:

— Аз питам с определена цел, а не от празно любопитство.

— Става все по-интересно — каза Светлана.

— Наистина! — искрено възкликна Виктор Андреевич. — Аз нито съм сват, нито сводник, но писмото на един мой племенник ме наведе на тази мисъл… подтикна ме…

— Вие имате племенник?

— Да, живее в Москва. Той е на тридесет и пет години. Миналата година се разведе и е самотен.

— Какъв е? — въпросите задаваше Светлана. Галя мълчеше.

— Летец. Служи в гражданската авиация.

— Чуваш ли, Галя?

Галя попита:

— Да ви налея ли още?

— Не искам повече — отказа Светлана.

Разговорът за племенника приключи без резултат…

Виктор Андреевич погледна часовника си.

— Десет без четвърт. Скоро ще се върне баща ви, а ние още не сме разгледали къщата.

Галя ги заведе в кухнята, оттам в своята стая, после в стаята на майка й и накрая в кабинета на баща си. Виктор Андреевич се задържа за няколко секунди пред старинното бюро. Между впрочем, той през цялото време издаваше одобрителни възклицания и хвалеше обстановката, което накара Галя да го погледне с недоумение: поведението му не отговаряше на досегашната й представа за него. Възторгът беше явно преувеличен.

Върнаха се в антрето.

— Трябва да вървим — каза Виктор Андреевич.

— Почакайте ни за минутка — помоли Светлана и приятелките го оставиха сам: Светлана трябваше да вземе някои неща от подаръците, скрити в кабинета на Николай Николаевич.

Виктор Андреевич моментално се преобрази. И следа не остана от солидното спокойствие и плавните жестове. Той скочи до масичката, където Галя беше хвърлила ключовете, извади от джоба тежък като хокейна шайба парче сив пластилин и бързо взе отпечатъци на двата ключа…

Прощавайки се с Галя, Виктор Андреевич напомни:

— Помислете по въпроса за моя племенник. Може да ви хареса.

— Какво има да се мисли? Като дойде, ще ни запознаете — отново вместо приятелката си отговори Светлана.

— Непременно.

По пътя Виктор Андреевич напомни деликатно за молбата си относно пръстена:

— Няма да протакате дълго, нали? Човек изнемогва.

— Няма какво да приказваме, Виктор Андреевич. — Светлана този път беше съвсем сериозна. — Толкова сме ви задължени…

Те не протакаха. В обедната почивка Галя отиде при Светлана в универмага и двете се отправиха към бижутерийния магазин — единствен в града, където изкупуваха скъпоценности от граждани.

Старецът, в изтъркано черно сако и омърляна бяла риза, с лошо завързана вратовръзка, пъхна на окото си окуляра, каквито ползуват в часовникарските магазини, огледа камъка, повъртя пръстена в ръцете си и каза:

— Ще ви дадат около две хиляди. Само за камъка, без да се смята платината.

— Благодаря — каза Светлана и дръпна Галя за ръкава на коженото палто. Те напуснаха магазина.

Отвън Светлана каза:

— Аз мислех, че това е сребро.

— Не, платина е. Веднага се познава.

— Жалко е да го продаваме.

— Да, камъкът е много хубав. — Галя въздъхна. — А той очаква да получи само седемстотин?

— Толкова са му нужни.

— Странно.

— Ти смяташ, че Виктор Андреевич знае истинската цена?

— Та той да не е малък, и едно дете би разбрало. Нещо не разбирам тук… За какво е всичко това?

— Може би ни изпитва?

— Кой го знае! Най-обикновен човек, във всеки случай не е скъперник, но нищо повече не знаем за него.

Те свиха в уличката, водеща към универмага, повървяха малко мълчаливо.

— Много ли ти харесва? — попита Светлана.

Галя кимна.

— Тогава няма какво да му мислим. Вземи го.

— Откъде у мене толкова пари?

— Баща ти ще ти даде.

— Не мога да искам толкова много… Виж, ако майка ми…

— Льошка казва: ако бикът имаше виме, щеше да бъде крава.

— Ти не ме разбра… Аз мисля дали да го предложим на мама? Тя цени такива неща.

Досега Светлана не беше показвала своето раздразнение, но този път не издържа:

— И ти си една! Не бих пропуснала такава възможност.

Галя сгърчи рамене.

— Е, какво да правим? Ще се наложи да го дадем…

Светлана подаде на Галя пръстена.

— Просто не ми се дава. По-добре го предложи на майка си.

Галя взе пръстена, искаше да го сложи в чантичката, но Светлана каза:

— Сложи го на пръста си, иначе ще го загубиш.

Галя свали ръкавиците, сложи го на един пръст, после на друг.

— Голям ми е.

Светлана се засмя.

— Сложи го на големия пръст. Ще въведеш нова мода.

Сериозният разговор премина в празни приказки и докато стигнаха до магазина, те почти забравиха по какъв незначителен повод беше започнал.

Олга Михайловна си пристигна скоро. Галя показа пръстена на майка си, като съчини благовидна история за родителите на нейна колежка, които боледували и спешно се нуждаели от пари за лечение.

Олга Михайловна разгледа пръстена и попита:

— Колко струва?

— Аз го показах на специалист. Повече от две хиляди.

— А тя иска седемстотин?

— Да.

— Глупачка. Добре, аз ще го взема, но й дай деветстотин.

Същия ден Олга Михайловна изтегли от спестовната си книжка деветстотин рубли.

Вечерта Светлана връчи седемстотин рубли на Виктор Андреевич, който остана много доволен.

Глава 11

Изповедта на наемния убиец

Снегът постепенно засипваше курортния градец Гщад. Беше онова годишно време, когато местните жители тук бяха повече от приходящите, тъй като през другите сезони почиващите превишаваха доста местните жители.

Михаил и Брокман водеха редовен живот. Ставаха, като се съмнеше, тоест в девет часа, измиваха се, обръсваха се, закусваха и се разхождаха (веднъж Михаил незабелязано фотографира Брокман при тези разходки), обядваха, поиграваха на карти, вечеряха и лягаха да спят. Пред хората говореха на немски помежду си, а когато бяха сами — само на руски. Брокман имаше достатъчен запас от думи, защото, както сам казваше, често му се налагало да общува с бегълци от Русия, все пак роден език му беше руският. Той е говорил на него до десетгодишна възраст, докато била жива майка му. В произношението му имаше южноруски акцент, но това не пречеше.