– Ще пия студено кафе без кофеин с мляко – поръчва Джийн на келнера.

– За мен също кафе без глава – казвам разсеяно, но се усещам и се поправям. – Прощавайте... кафе без кофеин де. Притеснен поглеждам Джийн, но тя само ми се усмихва механично. Между нас на масата лежи неделният "Таймс". Опитваме се да решим къде да вечеряме днес. Някакъв тип, който прилича на Тейлър Престън, минава покрай нас и ми махва за поздрав. Поглеждам го над тъмните очила "Рейбан" и също му махвам. Профучава колоездач. Помолвам едно момче с количка за чинии да ми донесе вода. Донася ми я келнерът, след което се появява с поднос с две купички сорбе, цитрусов сок и водка с лимон, които не съм чул Джийн да поръчва.

– Искаш ли да опиташ? – пита ме тя.

– Благодаря – отвръщам. – Ама съм на диета.

– Но ти нямаш килограми за сваляне – възкликва тя, истински изненадана. – Майтапиш се, нали? Изглеждаш страхотно.

– Човек винаги може да е още малко по-слаб – промърморвам, загледан в движението по улицата. Нещо отклони вниманието ми, но не разбрах какво. – Да изглежда... по-добре.

– Е, тогава може би не трябва да ходим на вечеря – предлага тя загрижено. – Не искам да подлагам на изпитание... волята ти.

– Не. Няма смисъл – казвам. – И без това не я спазвам особено стриктно.

– Наистина, Патрик, не се притеснявай. Каквото и да кажеш, съгласна съм. Ако не искаш, няма да ходим на ресторант...

– Няма нищо – натъртвам. Нещо прищраква в главата ми. – Не трябва да се подмазваш пред него... – спирам, пак се поправям – ъъъ, пред мен де. Разбра ли?

– Искам само да знам какво искаш – обяснява ми тя.

– Да живея щастливо до края на живота си, нали така? – подхвърлям саркастично. – Това искам.

Гледам я изпитателно половин минута. Това я укротява. След малко си поръчва бира. Става горещо.

– Хайде, усмихни се – подканя ме тя след известно време. – Няма причина да си тъжен.

– Знам – въздъхвам поомекнал. – Но не е лесно... да се смееш тези дни. Поне за мен. Не съм и свикнал навярно. Знам ли.

– Затова... хората имат нужда един от друг – казва тя тихо и се опитва да улови погледа ми, докато сърба не много евтиното сорбе.

– Някои нямат. – Прикривам стеснителността си с кашлица. – Намират си заместители... Приспособяват се... Хората свикват на всичко, нали така? ... Всичко е до навик.

Мълчи доста време, после смутено проговаря:

– Не знам... Мисля, че все пак човек трябва да се стреми... доброто да е... повече от злото в този свят... Не е ли така?

Тя изглежда озадачена, сякаш не може да повярва, че това изречение е излязло от нейната уста. Преминава такси с надуто до дупка радио, пак Мадона с нейното Life is a mystery. Стреснат от гръмкия смях на съседната маса, вдигам глава и чувам някой да казва:

– Понякога всичко зависи от това как ще се облечеш за работа...

Джийн казва нещо, но я моля да повтори.

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив?

– Какво – опитвам се да насоча вниманието си към нея, – Джийн?

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив? – повтаря тя срамежливо.

Втренчвам се в нея. Неочаквано студена, далечна вълна от страх ме облива целия. Прочиствам гърлото си и като се опитвам да включа само най-важното, започвам да ѝ разказвам:

– Онази вечер бях в "Захарен риф"... карибското заведение в Долен Ийст Сайд... знаеш го...

– С кого беше? – прекъсва ме тя.

"С Жанет."

– С Евън Макглин.

– А, да – кимва тя успокоена, защото ми вярва.

– Както и да е... – въздъхвам и продължавам, – в тоалетната засичам някакъв тип... личи си, че е от Уолстрийт... костюм от "Лучано Сопрани"... памучна риза от... "Гитмън Брадърс"... копринена вратовръзка "Ерменегилдо Зеня", абе, с една дума, познах го кой е, едно брокерче, Елдридж се казва, виждал съм го в "При Хари" и в "О Бар", а и в "Дуплекс" и в "Алекс отива на къмпинг"... навсякъде, обаче... влизам аз след него в тоалетната и какво да видя... пише нещо на стената... над писоара...

Тук правя пауза и отпивам от бирата ѝ.

– Като ме видя, че влизам... спря да пише... прибра си химикалката "Монблан"... вдигна си ципа на панталона... и ми каза "Здрасти, Хендърсън"... После започна да си оправя прическата пред огледалото... кашля... нервничи един такъв... Накрая излезе...

Пак спирам и отпивам от бирата ѝ.

– Както и да е... приближих до писоара... и се наведох... да прочета... какво е написал...

Бавно изтривам челото си със салфетка.

– И какво беше? – неуверено пита Джийн.

Затварям очи и с мъка произнасям трите думи:

– "Смърт... на... юпитата".

Тя не казва нищо.

За да наруша неприятното мълчание, започвам да бърборя каквото ми дойде наум.

– Знаеш ли, че първото куче на Тед Бънди било коли и той го кръстил Ласи? Не си ли чувала?

Джийн смутено свежда очи към подноса пред нея, после ги вдига към мен.

– Кой е този... Тед Бънди?

– О, няма значение – въздъхвам.

– Слушай. Патрик. Трябва да поговорим по един въпрос. Или поне аз трябва да говоря за това.

...където имаше природа и земя, живот и вода, съзрях пустинен пейзаж, който чезнеше в безкрайността, нещо като кратер, дотолкова лишен от мисъл, светлина и дух, че мозъкът отказваше да го възприеме, бягаше от него всеки път, щом той се опитваше да приближи. Видението бе така ясно, така живо и важно за мен, че в яснотата си бе почти абстрактно. Това вече можех да го разбера, по същия начин живеех живота си, около това организирах действията си, така се справях с реалността. Това бе географията, около която се въртеше моята реалност: никога не ми е идвало наум, че хората могат да са добри или пък че човек може да се промени, или че светът би станал по-добър, ако изпиташ приятното усещане от един поглед или жест, ако те споходи любовта и топлотата на някой друг. Нямаше нищо утвърдено. Изразът "щедрост на духа" не означаваше нищо конкретно, беше само едно клише, нещо като лоша шега. Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието с безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, невинност, съчувствие, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл... така виждах цивилизацията, колосална и фиркана...

– ...и не помня с кого точно разговаряше по телефона... всъщност няма значение. Важното е, че гласът ти беше много властен и в същото време... толкова нежен, че още тогава разбрах, че... – Тя оставя лъжичката си, но не я поглеждам. Зяпам такситата по Бродуей, ала това не можа да спре разплитането на кълбото, защото Джийн казва следното: – Много хора сякаш са загубили... допир с живота, а аз не искам да съм сред тях.

След като келнерът прибира подноса пред нея, добавя:

– Не искам да ме... подмятат.

Струва ми се, че кимам с глава.

– Разбрах какво е да си сам и... мисля, че съм влюбена в теб.

Това, последното, го изстрелва много бързо.

Почти като някой суеверен глупак, се обръщам към нея, отпивам от водата "Евиан" и ухилен ѝ казвам:

– Аз обичам друга.

Като на ускорен кинокадър тя се разсмива нервно, извръща глава, гледа настрани, надолу, засрамена.

– Ама че съм... Уф, съжалявам, наистина...

– Само че... – добавям тихо – не трябва... да се боиш.

Тя пак вдига към мен очи, пълни с надежда.

– Може да се направи нещо по този въпрос – казвам и веднага се питам защо ли го направих, бързам да ѝ го изясня. – А може и нищо да не стане. Не знам. Отделих толкова много време, за да съм с теб, – така че, виждаш не си ми безразлична. Тя кимва мълчаливо.