– Божичко...
Превключвам линиите.
– Пичове, пичове, насирация! До гуша съм в лайната. И вие май също. Как ще се оправям, не ми е ясно – избърборвам, обзет от паника.
– Какво е станало? – пита някой от двамата.
– Жанет и Ивлин са в "Кактус".
– А така! – съкрушено казва Ван Патън.
– Нали знаете, пичове, не че не мога да си вкарам свирката повторно в нечия путка, обаче...
– Всички знаем за твоята свирка, Бейтмън – прекъсва ме Макдърмот. – Стига си се хвалил.
– Какво се опитва да ни каже той? Че му е голяма патката ли? – Ван Патън пита Крейг.
– Абе не съм много сигурен – отвръща му Макдърмот. – Това ли се опитваш да ни кажеш, Бейтмън?
Замислям се, преди да отговоря.
– Е... не е точно това – започвам колебливо.
Някой пак звъни.
– Добре де, колкото за пред хората, ще се правя, че ти завиждам – опитва се да остроумничи Макдърмот. – Сега къде? Лелеее, колко е часът бе?
– Вече няма значение. Мозъкът ми се размекна. Толкова съм гладен, че се тъпча с овесени ядки от една кутия. Някой пак ме търси по телефона.
– Може би все пак ще се уредим с малко дрога.
– Звънни на Хамлин.
– Стига бе! Няма кенеф в тоя град, от който да не излезеш с грамче в джоба. Така че не се притеснявай.
Някой да е чул за сделката на "Бел Саут" с безжичните телефони?
"Шоуто на Пати Уинтърс" утре е със Спъдс Макензи.
Момиче
В сряда вечер довеждам още едно момиче, с което се запознах в "Ем Кей" и което смятам да изтезавам и заснема с видеокамерата. Седи на дивана в хола на апартамента ми и остава безименно за мен. На стъклената масички е поставена полупразна бутилка шампанско "Кристал". Натискам бутони и местя плъзгачи, които задействат стереоуредбата "Вурлицер". По едно време тя пита:
– Каква е... тази миризма тук?
– На умрял... плъх – измънквам под носа си и разтварям прозорците и плъзгащата се стъклена врата, която води към терасата.
Средата на есента е и нощта хладенее, а тя е облечена леко, но изпива още една чаша "Кристал", която я стопля достатъчно, за да може да ме попита какво работя. Kaзвам ѝ, че съм завършил "Харвард", после съм започнал paбота на Уолстрийт, в "Пиърс енд Пиърс".
– Какво е това? – пита тя и не мога да определя шегува ли се, или наистина не знае.
С гръб към нея, докато оправям новата картина на Оника на стената, преглъщам тежко и отговарям:
– Ъъ, магазин... за обувки.
Шмръкнах малко кокаин, който намерих в аптечката в банята, след като се върнахме тук, и шампанското поукроти действието му, но не значително. В "Шоуго на Пати Уинтърс" сутринта показаха машина, чрез кои то хората могат да разговарят с мъртъвци. Момичето е с вълнено сако и пола, блуза от копринен жоржет, обеци от слонова кост "Стивън Дуек" и къса жакардова жилетка, всичко... откъде ли? Сякаш от "Шаривари".
В спалнята тя е съвсем гола и смуче члена ми. Както съм се изправил над нея, го изваждам от устата ѝ и започвам да я шибам с него през лицето, стиснал здраво косата ѝ с една ръка. Наричам я "мръсна, долна пачавра" и това я възбужда още повече. Започва да разтрива с пръсти клитора си и гъделичка с език топките ми.
– Така харесва ли ти? – пита ме.
– Ъхъ – отговарям и дишам тежко.
Гърдите ѝ са стегнати, пълни и твърди, зърната им са набъбнали. И докато тя едва не се задушава от члена ми, с който грубо я чукам в устата, навеждам се да ги стисна. После, когато я чукам, след като съм заврял в ануса ѝ изкуствения член и съм го вързал, дера с нокти циците ѝ и тя ме предупреждава да спра. Преди това вечерях с Жанет в нов северно-италиански ресторант, недалеч от Сентръл Парк, който се оказа доста скъп. Бях облечен в костюм от "Едуард Секстън" и с тъга си мислех за къщата на семейството ми в Нюпорт. След като изпратих Жанет до дома ѝ, се отбих в "Ем Кей", където бе организирано събиране на пари за нещо, свързано с Дан Куейл, когото дори не харесвам. Момичето, дето чукам, само дойде при мен на дивана, където чаках да се освободи маса за билярд.
– Божичко! – изпищява сега.
Възбуден съм и я удрям през лицето, после леко щипвам устата ѝ, целувам я силно и хапя устните ѝ. Обземат я страх, ужас и смут. Връвта се скъсва и изкуственият член се измъква от ануса ѝ, докато тя се опитва да ме отблъсне. Претърколвам се, уж че я оставям да се измъкне, но докато събира дрехите си и мърмори колко "ненормално копеле" съм бил, скачам върху нея като чакал, с пяна на устата. Тя плаче истерично, извинява се, моли ме да не я бия, хълцаща, прикрила вече срамежливо гърдите си. Но дори риданията ѝ не могат да ме трогнат. Почти не изпитвам съжаление, когато я напръсквам с киселина. Още по-малко, когато блъскам главата ѝ четири-пет пъти в стената, докато изгуби съзнание. На стената остава малко петно, по което се полепват косми от косата ѝ. Тя се свлича на пода, а аз отивам в банята и шмръквам още малко от второкачествения кокаин, който ми бяха пробутали в "При Нел" или в "О Бар" предната вечер. Звъни телефон, секретарят приема разговора. Наведен ниско над едно огледало, изобщо не обръщам внимание на съобщението, което ми оставят, не си правя дори труда да го прослушам.
По-късно тя е просната по гръб на пода, гола, ръцете и краката ѝ са вързани за железни пръти, прикрепени към дъски с метални тежести. Дланите ѝ са простреляни с пирони, а краката са максимално разтворени. Под задника ѝ е подложена възглавница, а путката ѝ е намазана със сирене "Бри", част от което е напъхано във вагиналната кухина. Тя идва в съзнание и ме забелязва. Застанал над нея, гол, си представям как жестокостта ми я изпълва с умопомрачаващ ужас. Разположил съм тялото точно пред новия телевизор "Тошиба". На видеото съм пуснал касета със запис на последното ми издевателство над момиче. На екрана съм облечен в костюм "Джоузеф Aбyд", с вратовръзка "Пол Стюарт", обувки "Джей Крю" и жилетка от италиански моделиер; коленичил съм на пода до трупа и ям от мозъка на момичето, настървено, гладно, почти се задавям, после поръсвам с някакъв сос парченцата розова тъкан.
– Виждаш ли? – питам момичето пред телевизионния екран. – Виждаш ли това? Гледай, гледай...
Опитвам се да я поизтезавам с бормашината. Пъхвам бургията в устата ѝ, но тя е достатъчно силна, за да стисне зъби, и въпреки че бургията бързо изяжда зъбите ѝ, става ми безинтересно. Повдигам главата ѝ с уста, от която текат струйки кръв, и я карам да доизгледа видеозаписа докрай. И докато пред очите ѝ момичето от екрани кърви от всички възможни отверстия на тялото, надявам се да осъзнае, че това, така или иначе, ще я сполети. Че животът ѝ ще свърши тук, на пода в апартамента ми, със заковани ръце, със сирене и начупени стъкла в путката, с разбита и кървяща глава. Дори да беше направила друг избор – да бе отишла в "При Нел", "Индокитай", "Марс" или "О Бар" вместо в "Ем Кей", да бе отказала да се качи с мен в таксито, – всичко това пак щеше да се случи. Щях да я намеря. Такъв е животът на тази земя. Решавам да не се занимавам със снимки тази нощ.
Опитвам се да напъхам във влагалището ѝ пластмасова тръба от разглобената система за хранене в стъклената клетка на плъха. Разпъвам с пръсти срамните ѝ устни около ръба на тръбата, която въпреки че е намазана със зехтин, не влиза навътре. В това време от тонколоните на стереоуредбата се лее песента The worst that could happen на Франки Вали. Подсвирквам си небрежно мелодията, докато се опитвам да вкарам тръбата в путката на тази мръсница. Накрая поливам чатала ѝ с киселина и след малко изядената от нея плът отваря място и тръбата влиза безпрепятствено.
– Надявам се, че те боли – казвам ѝ.
