С пичовете от магазина "Саунд Шоп" на Парк авеню, които ми доставиха нещата, разговарям за един телевизор с висока разделителна способност, който все още не са  получили, когато иззвънява единият от новите червени безжични телефони на "AT & T". Давам им бакшиш и вземам слушалката. Обажда се адвокатът ми Роналд. Докато го слушам, изпращам хамалите. После му отговарям:

– Сметката е триста долара, Роналд. Пихме само кафе.

 Следва дълга пауза, през която чувам странен плисък в банята. Приближавам предпазливо с телефона в ръка, докато разговарям с Роналд.

– Ами да... Чакай... Ама аз... Ама ние пихме само еспресо. Тогава надниквам в банята.

 Изправен на тоалетната чиния, седи огромен мокър плъх, който вероятно е излязъл оттам. Седнал на ръба ни чинията, той се изтръсква от водата и безшумно скача на пода. Гризачът е огромен и с подхлъзвания по плочките на пода се измъква през другата врата на банята към кухнята,  където, не знам защо, съм оставил на пода торба с остатъци от пица от "Льо Мадри" до кофата за боклук върху вчерашен "Ню Йорк Таймс". Привлечен от миризмата, плъхът захапва торбата и започва неистово да клати и върти главата си досущ като куче, опитвайки се да докопа парчето пица с козе сирене. И пищи от глад. Нагълтал съм се с доста хапчета халцион, та появата му не ме безпокои толкова, колкото, предполагам, би трябвало.

За да хвана плъха, купувам голям капан за мишки от магазин за сечива и инструменти на Амстердам. Решавам също  да прекарам нощта в апартамента на семейството ни в хотел "Карлайл". У дома имам само една филийка сирене "Бри" в хладилника. Плъхът е доста голям, затова я оставям цялата внимателно в капана заедно с един сушен домат. Но когато се връщам на сутринта, виждам, че големината му го е спасила и капанът не го е убил. Лежи си вътре затиснат, пищи и удря с опашката си, която е гадна, мазна, прозрачно розова, дълга колкото молив и двойно по-дебела. При всеки неин удар по белия паркет се чува тъпо шляпване. С кофа за боклук, която търся цял проклет час, затискам раненото животно при измъкването му от капана. Вкарвам плъха в кофата, той е уплашен, пищи и съска срещу мен, оголва острите си жълти зъби. Пускам го в една кутия от шапка, купена от "Бергдорф Гудмън", но той почти пробива с нокти картона, за да се измъкне.

Тогава го изсипвам в мивката и я затискам отгоре с дебела дъска и с куп неизползвани готварски книги. Той дращи и търси изход, докато седя в кухнята и обмислям начини за измъчване на момичета с него (и както може да се очаква, в главата ми гъмжи от идеи), накрая си правя списък на вариантите без участието на плъха, които включват разрязване и изпразване на двете гърди и увиване на бодлива тел около главите им.

Още една нощ

C Макдърмот трябва да вечеряме днес в "1500", а той ми се обажда в шест и половина, четирийсет минути преди часа, за който е запазил маса (нямало други свободни места, освен за шест и десет и за девет, когато всъщност затварят ресторанта – там сервират калифорнийска кухня, та работното време е внесено от този любвеобилен щат), и въпреки че в момента си мия зъбите и всичките ми безжични телефони са около умивалника в банята, още на  второто позвъняване уцелвам този, на който ме търси. Дотук съм облякъл черен панталон "Армани", бяла риза "Армани" и вратовръзка "Армани" в червено и черно. Макдърмот ме уведомява, че Хамлин искал да дойде с нас. Гладен съм. Мълча няколко секунди.

– И какво от това? – питам, докато затягам вратовръзката си. – Всичко е окей.

– Как какво от това? – въздъхва Макдърмот. – На Хамлин не му се ходи в "1500".

– Че защо? – Затварям крана на чешмата.

– Бил там снощи.

– Добре де, Макдърмот, какво искаш да ми кажеш с това?

– Че ще ходим другаде.

– Къде? – питам боязливо.

– Хамлин предлага в "Алекс отива на къмпинг".

– Задръж малко, че си лъскам зъбите. – След като се нажабурквам добре с антикорозионната паста в устата и проверявам прическата си в огледалото, изплювам пастата в умивалника. – Налагам вето. Не става. Аз пък бях там миналата седмица.

– Знам. Нали и аз бях – напомня ми Макдърмот. – Освен това е прекалено евтино. Кажи тогава къде.

– Хамлин нямаше ли предвид някое друго място в резерва? – ръмжа наежен.

– Ъъ, не.

– Обади му се пак и се разберете! – нареждам му, докато излизам от банята. – Забутал съм някъде справочника си "Загат" и не мога да го открия.

– Да оставя ли отворена линията, или да те набера отново? – пита той.

– Набери ме отново бе, пич!

И двамата затваряме. Минават няколко минути. Телефонът звъни. Не го пускам на секретаря за проверка. Знам, че е Макдърмот.

– Е? – питам.

– Хамлин няма идея за резервен вариант. Освен това иска да покани Луис Карутърс, а аз пък искам да съм наясно дали това означава, че ще се довлече и Кортни.

– Луис не може да дойде! – заявявам.

– Защо не?

– Така, не може! Защо иска да го кани?

Следва кратка пауза.

– Задръж така – казва Макдърмот. – На другия телефон е. Ще го попитам.

– Кой? – Шаш и паника. – Луис ли?

– Хамлин.

Докато държа слушалката до ухото си и чакам, отивам в кухнята и изваждам от хладилника бутилка "Перие". Търся чаша, когато чувам изщракване.

– Слушай – казвам на Макдърмот, когато се включва отново, –  не искам да виждам Луис, нито пък Кортни, така че гледай да ги разубедиш. Използвай чара си. Доколкото го имаш.

– Хамлин трябва да вечеря с клиент от Тексас и...

– Чакай, това няма нищо общо с Луис – прекъсвам го. – Хамлин да си извежда сам оня педераст.

– Хамлин иска Карутърс да дойде, защото трябвало да се заеме със случая с "Панасоник", а Карутърс знае много повече за него, затова държи и оня да е там – обяснява Макдърмот.

Мълча известно време, докато схвана каква е работата.

– Ако Луис дойде, ще го пречукам. Кълна се в бога, ще го пречукам. Като куче.

– Браво бе, Бейтмън – угрижено мърмори Макдърмот. – Голям хуманист се извъди. Пък и умник.

– Ами! Само... – започвам ядосан. – Само съм... по- чувствителен.

– Аз пък искам да знам, ако дойде Карутърс, ще бъде ли и Кортни с него? – чуди се Макдърмот.

– Кажи на Хамлин да покани, ох, не знам... Кажи му да си вечеря с тексасеца сам... – Изведнъж нещо ми прищраква в главата. – Я чакай. Означава ли това, че Хамлин ни кани и нас? Че ще ни плати сметката де, нали е делова вечеря?

– Знаеш ли, понякога си много схватлив, Бейтмън – хвали ме Макдърмот. – Друг път...

– Мама му стара, какви га говоря? – питам се гласно. – Делова вечеря можем да си направим и двамата с теб. Да го духат! Не отивам никъде! Край. Няма да излизам.

– Дори и ако Луис не дойде? – пита той.

– Дори и тогава.

– Че защо бе? Нали имаме резервацияв "1500"?

– Трябва да гледам " Козби Шоу".

– Ама че си загубеняк, запиши си го бе.

– Чакай – сещам се за нещо друго, – мислиш ли, че Хамлин ще има... ъъъ, дрога в себе си, може би за... тексасеца?

– Какво мисли мозъкът Бейтмън по въпроса? – прави се той на майтапчия.

– Хмм. Мисля, мисля...

След малко Макдърмот започва да припява:

– Тик-так, тик-так... Нищо не става. Разбира се, че Хамлин ще носи нещо.

– Я се обади на Хамлин... Набери го по другия телефон, за да мога и аз да говоря с него. – Поглеждам часовника си. – Побързай. Може би ще успеем да го убедим ди дойде в"1500".

– Окей – казва Макдърмот. – Чакай така!

Чувам четири прещраквания и гласа на Хамлин.

– Ей, Бейтмън, акрилени чорапи вървят ли с официален костюм? – опитва той да се пошегува, но хич не ми е до смях.

Тегля му една майна наум, но затварям очи и му отговарям напълно сериозно: