– Макдърмот! – извиквам. – Какви ги вършиш? Дай ми проклетата дрога.

Той се обръща с лице към мен и започва да се кълчи, да  се върти като пумпал, но изведнъж престава и тръгва към  чернокожа жена с дете, седнала на просия пред входа на магазин за деликатеси, до въжетата пред бара с неизменната табелка. Не може да се каже дали детето, шест-седемгодишно, е също черно и дали изобщо е нейно, защото осветлението над входа на "При Нел" е толкова силно, че кожата на всеки изглежда жълтеникава.

– Какво правят тия? – чуди се Либи, зазяпана в тях. – Не знаят ли, че ако искат да получат нещо, трябва да стоят по-близо до въжетата?

– Хайде, Либи! – подканва я Карън и я дръпва към двете таксита, спрели до тротоара.

– Макдърмот? – викам му. – Какво правиш бе, човек?

С блеснали очи Макдърмот размахва банкнота пред лицето на чернокожата, която се разридава, защото не може да я достигне с ръка – той не ѝ я дава. Вместо това запалва банкнотата с кибритена клечка и разпалва полузагасналата пура, стърчаща между равните му бели зъби, Ама че копелдак!

– Голям си... благодетел, Макдърмот – казвам му.

Дейзи чака, подпряна на бял мерцедес. Друг мерцедес – черен, е спрял до белия. По Четиринайсета улица с вой профучава линейка. Макдърмот минава покрай Дейзи, целува ѝ ръка и скача във второто такси.

Оставам сам пред плачещата негърка, а Дейзи ни наблюдава.

– Божичко – промърморвам. – Ето, вземи...

Подавам на жената кутийка кибрит от "Лютес", но веднага осъзнавам грешката си. Намирам из джобовете си друг от"Таверна на зелено", и го подхвърлям на детето, а другата кутийка си измъквам обратно от мръсните разранени пръсти на негърката.

– О, Господи! – простенвам пак на връщане към Дейзи.

– Не останаха таксита – казва тя с ръце на кръста. Светкавица я стряска и тя започва да се върти наляво-надясно.– Къде са фотографите? Кой ще ни снима?

– Такси! – изсвирвам с уста подир преминаваща кола.

Още една светкавица разкъсва небето над "Зекендорф Тауърс", а Дейзи се разпищява:

– Къде е фотографът? Патрик, кажи им да престанат! Объркана, тя върти глава наляво-надясно, обръща се назад и пак се оглежда. Смъква надолу очилата си.

– Ама че работа! – промърморвам, но постепенно гласът ми се извисява до крясък. – Това е светкавица. Не фотографска. Истинска светкавица! Разбра ли?

– Ама разбира се. Как мога да не ти вярвам?! Каза, че Горбачов бил долу – обвинява ме тя. – Сега не ти вярвам. Мисля, че пресата е тук.

– Майчице! А, ето едно такси. Ей, такси! – подсвирвам на приближаваща кола, която току-що е завила насам от Осмо авеню, но някой ме потупва по рамото, обръщам се и виждам, че пред мен е застанала Бетани, с която бяхме гаджета в Харвард и която впоследствие ме заряза. Облечена е в шарен пуловер и панталони "Кристиан Лакроа" от изкуствен креп, в ръката си държи разтворен бял чадър. Таксито, което се опитвах да спра, подминава.

– Бетани! – Появата ѝ ме стресва.

– Патрик – усмихва се тя.

– Бетани – повтарям името ѝ.

– Как си, Патрик? – пита ме тя.

– Ммм, горе-долу добре, ъъъ, карам я някак – измънквам и млъквам може би за цяла вечност. – А ти?

– О, не мога да се оплача, благодаря – отговаря тя.

– Ммм... вътре ли беше? – питам я.

– Да – кимва тя. – Хубаво е, че те виждам пак.

– Ти... тук ли живееш? В Манхатън?

– Да. – Тя се усмихва отново. – На работа съм в "Милбанк Туид".

– О, страхотно... браво – обръщам се към Дейзи и изведнъж с гняв си припомням онзи обед в столовата на "Кеймбридж", когато Бетани – с превързана ръка и с драскотина на бузата – заяви, че скъсва с мен. В този момент ме сепва мисълта: "Косата ми, майко мила, този дъжд ще ми съсипе косата!" – Е, трябва да тръгвам.

– Ти си в "Пи енд Пи", нали? – подпитва ме тя. – Изглеждаш жестоко.

Отдръпвам се, защото забелязвам, че се приближава такси.

– Да, да...

– Какво ще кажеш да обядваме заедно? – провиква се тя след мен.

– С огромно удоволствие – уверявам я.

Таксито спира пред Дейзи.

– Ще ти се обадя – казва Бетани.

– Когато пожелаеш – отвръщам.

Някакъв черньо отваря вратата на таксито пред Дейзи, тя влиза с изящни движения на тялото. Чернилката държи вратата отворена за мен, докато махам за довиждане на Бетани. Сядам и чувам нахалния му глас:

– Бакшишче, господине, от вас и от прелестната дама?

– Ей сега! – изръмжавам му и се опитвам да paзбера как е косата ми в огледалото за обратно виждане. – Това да ти е за бакшиш: намери си свястна работа, тъпа печко!

 Захлопвам вратата и казвам на шофьора да кара към Горен Уест Сайд.

– А нея можеш да я хвърлиш в Харлем – подхвърлям му.

Застанал съм без риза в банята си пред огледалото "Оробуенър" и се чудя дали да взема душ и да си измия косата, която изглежда ужасно от дъжда. Внимателно я намазвам със специална пяна и след това я сресвам. Дейзи е седнала  в креслото "Луис Монтони" от хром и месинг, поставено до леглото, и се тъпче със сладолед "Макадания Бритън  Хеаген-Дац". Разхвърляла се е по сутиен и колан за жартиери от "Блумингдейл".

– Знаеш ли – извиква ми тя, – онзи Фидлър, бившето ми гадже , се чудеше защо съм се повлякла с някакво си юпи.

Почти не слушам какво ми говори, но докато си оглеждам косата, измънквам едно "А, така ли?".

– Каза ми... – Тя избухва в смях. – Каза ми, че у теб долавял зли  импулси.

Въздъхвам и надувам мускули пред огледалото.

– Ммда, това... хич не е хубаво.

Тя  свива рамене и непринудено споделя:

– Той прекаляваше с кокаина. И често ме биеше.

Изведнъж наострям уши, а тя продължава:

– Но никога не ме удряше по лицето.

Връщам  се в спалнята и започвам да се събличам.

– Сигурно ме мислиш за загубенячка, нали? – пита ме тя, забила поглед в мен, прехвърлила крака върху едната облегалка  на креслото.

– Какво?

Изхлузвам обувките си и се навеждам да ги вдигна.

– Мислиш си, че съм тъпа? – казва тя. – За теб всички фотомодели са тъпи.

– Не е вярно – отвръщам, като едва се сдържам да не се разсмея.  – Няма такова нещо.

– Има – упорства тя. – По очите ти познавам.

– Мисля, че си...

Гласът ми заглъхва.

– Каква? – чака тя усмихната.

– Мисля, че си блестяща... невероятно блестяща – заявявам с равен глас.

– Чудесно – гледа ме тя весело и облизва лъжичката от сладоледа. – Можел си да бъдеш и мил.

– Благодаря. – Свалям панталоните си и ги сгъвам прилежно,   поставям ги заедно с ризата и вратовръзката на

черна метална закачалка "Филип Старк". – Знаеш ли, онзи ден хванах прислужничката си да краде парче препечен хляб от кофата ми за боклук в кухнята.

Дейзи мисли малко върху думите ми, после пита:

– Защо?

Не бързам да ѝ отговоря, оглеждам равния ѝ корем. Тялото ѝ е мускулесто и с добър тен. Също като моето.

– Ами защото била гладна, така ми каза.

Дейзи въздъхва и облизва замислено лъжичката.

– Добре ли е косата ми?

Стоя изправен пред нея, само по шорти "Калвин Клайн", надигнати отпред от ерекцията ми, и чифт чорапи"Армани" за петдесет долара.

– Да – свива тя рамене. – Нищо ѝ няма.

Сядам на края на леглото и свалям чорапите.

– Днес набих едно момиче, което просеше пари от хората на улицата. – Тук правя пауза и внимателно обмислям всяка следваща дума. – Изглеждаше уплашено и носеше табелка, на която пишеше, че се загубило в Ню Йорк и че имало дете, макар че такова не видях наоколо. Трябваха ѝ пари за храна и за още нещо. А, да – за автобусен билет до Айова. Айова. Да, май за там беше...

Спирам за момент и си играя с чорапите, свивам ги на топка и пак ги развивам. Дейзи ме гледа известно време с празни очи, преди да попита:

– После?

Мълча унесено и накрая се изправям. Преди да вляза в банята, се обръщам и промърморвам: