– Абе я го заеби правилника.

– Да го заеба ли? – пита той ухилен.

– Ти май не чуваш какво ти говоря. Господин Оуен каза, че няма проблем, можем да я вземем.

– Не, не става – поклаща той глава.

Млъквам за миг, изправям се, прокарвам ръка по лицето си, поемам дълбоко въздух и пак се навеждам към прозореца.

– Чуй ме сега... – Още веднъж поемам дъх. – Вътре  се мотаят разни джуджета – посочвам с палец назад към къщата. – Всеки момент тия уроди ще запеят "О, Таненбаум"... – Поглеждам го изпитателно, очаквам съчувствие от него и в същото време се опитвам да изглеждам достатъчно уплашен. – Знаеш ли какъв ужас е това? Елфи някакви ще ми гъгнат песнички. Помисли само.

– Слушай, господин...

– Маркъс – напомням му.

– Маркъс-Баркъс, няма значение. Не желая да наруши правилника, и толкоз. Нищо не мога да направя. Такива са изискванията на фирмата. Аз ги спазвам точно.

И двамата замлъкваме. Въздъхвам, оглеждам се и се чудя дали да помъкна Ивлин към трета лимузина, или да се върнем  в онази на Баркър – тъпото му копеле! Обаче не,  мамицата му мръсна, искам колата на Оуен. В това време шофьорът въздъхва и се обажда:

– Щом джудженцата искат да пеят, нека пеят.

– Мамка му! – Изваждам портфейла си от кожа на газела и му подавам две банкноти по петдесет долара. – На ти стотачка.

– Две – поправя ме той.

– Този град е отвратителен – промърморвам, но му давам мангизите.

– Къде ще пожелаеш да те откарам? – пита оня, докато прибира парите и пали колата.

– "Клуб Чернобъл" – извиквам му и отварям задната врата.

– Нямаш проблем – провиква се и той.

Скачам отзад и затварям вратата точно в мига, в който лимузината потегля и се насочва към Ривърсайд Драйв. Ивлин седи мълчаливо до мен, а аз се опитвам да успокоя дишането си и бърша леденостудената пот по веждите ми с носна кърпичка "Армани". Обръщам се към нея и виждам, че  всеки миг ще заплаче, устните ѝ треперят, засега без звук, без стон.

– Плашиш ме. Какво има? – питам я и наистина съм притеснен.  – Нещо обърках ли? Салатата "Уолдорф" беше добра. Какво друго има?

– О,Патрик – въздъхва тя. – Прекрасно е. Не знам какво да кажа.

– Ами... и аз... не знам.

– Виж това. – Подава ми диамантена огърлица от "Тифани", подаръка на Оуен за Мередит. – Помогни ми да си я сложа, скъпи. Ти вече не си Сърдитко, нали?

– Уф, Ивлин – изпъшквам и ругая през зъби, а тя се обръща с  гръб към мен, за да закача огърлицата на врата ѝ.

Лимузината се люшва и тя полита назад, пада върху мен, залива се от смях и ме целува по бузата.

– О, страхотно е, скъпи... Опалааа! Извинявай. Я виж дали няма някъде шампанско, жадна съм.

– Да, ама... – Гледам безпомощно огърлицата. –  Тази е друга.

– Какво? – пита Ивлин и се оглежда. – Има ли чаша тук? Коя е друга, мили?

– Тази – повтарям монотонно.

– О, сладур такъв – смее се тя. – да не би да имаш и друг подарък за мен?

– Не, но...

– Хайде де, хитрец такъв – закача се тя с мен и посяга към джоба на палтото ми. – Кажи де, какво е.

– Кое какво е? – питам хладнокръвно, макар че държането ѝ започва да ми писва.

– Имаш още нещо за мен. Нека позная какво е. Пръстен към огърлицата? – гадае тя. – Или гривна? Не, брошка. Точно така, брошка! – Ивлин плясва с ръце. – Брошка е, нали?

Докато се опитвам да я отблъсна от мен, като избутвам едната ѝ ръка назад, другата се прокрадва зад мен и измъква нещо от джоба на палтото ми – кутия с храна ,плячка от мъртвото азиатче. Намереното я изненада, гледа кутията учудено.

– Патрик, толкова си... романтичен. – Оглежда я от всички страни и добавя: – Толкова... оригинален.

Аз също съм зяпнал кутията. По нея има доста кръв, свивам рамене и отговарям колкото може по-весело:

– Нали си ме знаеш.

– Но какво има по нея? – Тя приближава кутията до очите си. – Какво е това... червеното?

– Ами... – надничам и аз, като се правя на озадачен от петната и обяснявам с гримаса – ...сигурно е доматен сос. Ивлин отваря кутията развълнувано и смутено изучава съдържанието ѝ.

– Какво пише там? – питам и се правя, че настройвам  радиото, после започвам да търся куфарчето на Оуен ѝ се чудя на глас къде ли може да е шампанското; празната  кутийка от "Тифани" се въргаля по пода и това изведнъж страшно ме притеснява.

– Пише... – Тя се запъва и се навежда над капака, за да вижда по-добре. – Пише: "Пресният пастет от гъши дроб в " Льо Сирк" е отличен, но салатата от раци не е нищо особено".

– Прекрасно – промърморвам и ровичкам за чаши, касети, каквото и  да е.

– Наистина това пише, Патрик. – Тя ми подава кутията с хитра усмивка, която различавам дори в тъмното купе на колата. –   Какво ли означава това?

Вземам я, прочитам текста, поглеждам Ивлин, поглеждам пак кутията, след това забивам очи в матираното стъкло, зад което се виждат снежинки, кръжащи около уличните  лампи, около хората, струпани по автобусните спирки, около безцелно лутащите се скитници, и си казвам но глас:

– Можеше да имам и по-лош късмет. Наистина можеше.

– О, скъпи. – Тя увива ръце около врата ми и прегръща главата ми. – Обяд в "Льо Сирк", нали? Върхът си. Не си Сърдитко. Вземам си думите обратно. В четвъртък? Става ли в четвъртък? О, не, невъзможно ми е в четвъртък. На билкова  баня съм. Тогава в петък, а? И непременно трябва да отидем в "Льо Сирк"? Защо не...

Отблъсквам я от себе си и чукам с юмрук по разделителното стъкло, докато шофьорът го свали.

– Сид, впрочем Ърл, или как ти беше името, това не е пътят за "Чернобъл".

– Това е, господин Бейтмън...

– Ей!

– Впрочем, господин Халбърстам. Авеню К. нали? – кашля той учтиво.

–Предполагам – промърморвам, загледан през прозореца. Вече нищо не различавам.

– Авеню К. ли? – Ивлин вдига възхитените си очи от огърлицата,  купена от Пол Оуен за Мередит. – Какво означава това? К като... "Картие", нали?

– Ууу, страхотно е там – уверявам я.

– Бил ли си? – пита ме тя.

– Милион пъти.

– "Чернобъл" ли каза? Не, не искам в "Чернобъл" хленчи Ивлин. – Скъпи, Коледа е все пак.

– Какво, по дяволите, имаш предвид с това?

– Шофьор, шофьор... – провиква се Ивлин и се навежда напред, подпряна на коленете ми. – Шофьор, отиваме в "Рейнбоу Рум". Карай към "Рейнбоу Рум", ако обичаш.

 Дръпвам я назад и се навеждам към шофьора.

– Не ѝ обръщай внимание. Към "Чернобъл".

Натискам един бутон и стъклената преграда се вдига.

– О, Патрик, ама нали е Коледа! – мрънка Ивлин.

– Повтаряш това, сякаш означава нещо.

Поглеждам я право в очите.

– Но нали е Коледа! – умолява ме тя.

– Не мога да понасям "Рейнбоу Рум" – заявявам твърдо.

– Но защо, Патрик? Там правят най-хубавата салата "Уолдорф" в града. Моята хареса ли ти, скъпи? А? Хареса ли ти моята салата "Уолдорф"?

– Божичко! – прошепвам и закривам лице с длани.

– Кажи честно, хареса ли ти? – настоява тя. – Най-много се притеснявах за нея и за плънката от кестени... Е, защото плънката беше дръзка...

– Не искам да ходя в "Рейнбоу Рум" – прекъсвам я, без да свалям ръце от лицето си, – защото там не се намират наркотици.

– О... – поглежда ме тя укорително. – Ццц, Патрик, наркотици? За какви наркотици става дума?

– Наркотици, Ивлин. Кокаин. Здрава работа. Ще ми се тази вечер да шмръкна малко кокаин. Разбра ли?

Изправям се и я изглеждам кръвнишки.

– Патрик – поклаща тя глава, сякаш е изгубила доверие в мен.

– Виждам, че си озадачена – отбелязвам.

– Просто не желая да участвам в това.

– Никой не те задължава да го правиш – обяснявам ѝ

– Дори не те моля за това.

– Не разбирам защо трябва да ми разваляш празника.